Песните на Алмодовар

27/01/2013

Забавянето на сагата ни за музиката на Алмодовар е факт. Ето плейлист,  който илюстрира повествованието:

 

 

Отново се наложи да изгледаме най-старите пълнометражни филми на маестрото и да потърсим ясната граница, когато музиката от една от централните сюжетни линии се превръща едва ли не във „филм във филма”. Прийомът е известен от времето на Шекспир и Корней, но не са много филмите, в които музиката не е нито подсилваща, нито илюстративна, нито основна тема, а направо си е малък филм. Затова оставяме настрана ранния Алмодовар, който, освен че измисля, снима, режисира и продуцира, се прави и на композитор и певец. Да не забравяме, че това е времето на мовидата –  десетилетието на раздвижването на испанската култура след края на франкизма. Мадрид кипи, през нощта, както и през деня. Границата между ъндърграунд и мейнстрийм е като фронтова линия – мести се при всяка поява на нова банда, превръщаща се моментално в социален феномен и постепенно – в институция. Мечтите на младите тогава твърде малко кореспондират с тези на сегашните им испански връстници, търсещи сигурността на постоянната заетост, по възможност в обществения сектор или още по-добре, в някоя от европейските структури. Алмодовар е в центъра на водовъртежа и естествено музиката, на която залага, съответства на желанието да бъде наваксано закъснението на няколко поколения в рока и производните му.

 

 

Става дума за фимите му в периода 1980-1982, „Пепи, Луси, Бом и още куп момичета”  („Pepi, Luci, Bom Y Otras Chicas Del Montón”) и „Лабиринт от страсти” („Laberinto De Pasiones”), където заедно с Фабио МакНамара Алмодовар измисля и пее незапомнящи се простотийки, като Suck It to me и Gran ganga. В интерес на истината, в първия филм песните са, било на легендата Мона Бел, една от първите латино-звезди в англо-саксонския свят – 20 години преди Хулио Иглесиас, било на певицата Олвидо Гара в ролята на Бом и член на пънк-бандата „Alaska y los Pegamoides”, които така или иначе бяха част от сюжетната линия. Колкото до втория филм, откриваме  в края на плейлиста несвързаната директно с него  „Eres como un laberinto (de pasiones)“. Песента е от последния албум на Камарон де ла Исла с Пако де Лусия, 10 години след филма и може би не е съвсем случаен последният куплет: „Eres como un laberinto/de pasiones/que juegas con mi cariño/y rompes los corazones./Qué me importa la gente/si hablan de mí,/sí yo vivo mi vía/contento y feliz”. Кой, ако не творец като Алмодовар, би се подписал под такава завръзка от страст, чувства и изкуство?

 

 

Е, опитите на маестрото във вокалната сфера рецидивират и в „Закона на желанието” („La ley del deseo”, 1986) и „Ела, завържи ме” („Átame”, 1989), но за тях ще стане дума следващият път, тъй като там присъствието им е засенчено от програмни песни, които заслужават вниманието ни – “Lo Dudo” на „Los Panchos” и “ Resistiré” на Dúo Dinámico.

 

 

През 1983 г. излиза поредния, отчасти вдъхновен от музика филм – „Entre Tinieblas“ (букв. Между сенките), където протагонистите са кабаретна певица и монахини – нейни фенки. След безброй перипетии, към края на филма сме свидетели на трио монахини, акомпаниращи певицата, в не толкова известната в България, “Salí porque salí” (Чео Фелисиано), а финалът е с краля на болерото, чилиеца Лучо Гатика и неговата символична “Encadenados” (Оковани). Песента излиза в Мексико през 1958 г., пет години след като Гатика е сред първите популяризирали Besame mucho на Консуело Веласкес. Изборът на тези песни никак не е случаен. Алмодовар открай време се е славел като тънък ценител на латиноамериканското творчество – романтично, но и салса. И като предадено визуално настроение, но и най-вече, като синтез на посланията в един филм, пълен с уж невероятни неща (игуменка-хероиноман, сестра-автор под псевдоним на еротични романи): Pero la vida es una comedia/esta es la universidad/no va para ningun lado/quien no sabe donde está, oye   (Животът е комедия/познанието е/ако не знаеш къде се намираш/не можеш да отидеш никъде).

 

 

В интервю от 83 г. с Палома Чаморо за предаването „Златните години” на TVE2, Алмодовар с обеци, очна линия и розова блузка споделя: „музиката ни (с МакНамара, седящ до него в травеститски одежди, Фабио или Фани – изберете сами) напълно отразява нашите вкусове”. Потвърждението е в разликата с филмите от началния му период, за които говорихме миналия път. Вместо повърхностните си авторски песни, двамата (Алмодовар и МакНамара) интерпретират сериозни неща. Годината е 1984 (не по Оруел), филмът – ¿Qué he hecho yo para merecer esto! (букв.Какво направих, за да заслужа това?), а песента – знаковата за Втората република copla “La bien pagá” на андалусеца Мигел де Молина. Същият Мигел де Молина, републиканец и хомосексуалист, изгонен заради двете си прегрешения от режима на Франко не само от Испания, но и от Аржентина, до идването на власт на Хуан Мария Перон и по-точно до поканата към него от Евита Перон. Много може да се спори, дали гледката на Алмодовар по телевизията, интерпретиращ парчето от младостта на една от главните героини е кич, псевдокич или просто проверка на чувството ни за хумор (особено в контекста на репликата й: „какви песни имаше по мое време”). Но е факт, че двама колоси на фламенкото, като Карлос Кано и особено El Cigala в невероятния му дует с кубинската легенда Бебо Валдес, дават особена сила на това, пророчески избрано две десетилетия по-рано от Алмодовар парче. „Добре платената” е и ще си остане момиче, което трябва да си знае мястото и да не си прави илюзии за друга любов, бъдеще и подобни осигурени битовизми. Или ако се върнем към продължението на цитираното интервю, „да си автентичен понякога минава през това да бъдеш романтичен, а това е доста опасно”. За финал, не е излишно да напомним, че МакНамара всъщност е по паспорт де Мигел, че според легендата самият Анди Уорхол, след като го е видял с Алмодовар на сцената му е казал да продължава с шоубизнеса („you are a star“), и че освен във филмите, за които говорихме миналия и този път, ни предстои да се срещнем с него и в музиката към La ley del deseo (Законът на желанието) и в показвания и у нас ¡Átame! (Ела, завържи ме).

 

 

Надявам се да няма хомофоби сред читателите ни. Така или иначе Алмодовар няма да е сред любимите им режисьори. И въпреки, че La ley del deseo (Законът на желанието) излиза в годината на Матадор (1986), предперестроечна България не е мястото, където ще се завърти подобен опус. Защо ли? Хомо-героите (сценарист и двамата му интимни приятели) едва ли са сред идеалите на комунистическата пропаганда, а истинските им страсти, с нищо по-различни от тези на хетеро-двойките нямат право на екранно присъствие в страните на здравия морал, където убийства от любов и ревност може и да се показват по опери, но не и да присъстват в екранни варианти на другостта. Още по-шокирани могат да останат традиционалистите, за които „Ne me quitte pas“ и „Guarda che luna“ са сред химните на невъзможната любов, но не и на еднополовата такава. Като че ли да подсили ефекта, Алмодовар ги използва нееднократно, като веднъж дори ги слага в устата на племенницата на сценариста, също влюбена в него.

 

 

Най-интересните песни, свързани с традиции, бит и душевност са в един от първите големи касови успехи на Алмодовар – „Mujeres Al Borde De Un Ataque De Nervios“ (Жени на ръба на нервна криза), 1987. От самото начало сме въведени в любовната драма на героинята с тематичната “Soy infeliz” (Нещастна съм) на мексиканската царица на ранчерото Лола Белтран, известна ни най-вече с „Ку-ку-ру-ку-ку палома“, използвана от Алмодовар в „Hable con ella“ (Говори с нея). Тъй като филмът е години след смъртта й през 1996, версията се свири и пее на живо от гениалния бразилец Каетано Велосо. Сега се връщаме към песента на Лола Белтран и към самата нея. Защо ли за някого е въпрос на гордост да кара любимата си да страда? “…que me sirvan otro trago, cantinero yo los pago, p’a calmar este sufrir…” (налей ми още едно, плащам, за да облекча болката си). Само за сведение, Лола е била нещо като официалният глас на Мексико – пяла е пред Хуан Карлос, Елизабет Втора, Де Гол, Тито, Брежнев, Айзенхауер, Кенеди и Никсън. Втората незабравима песен е на кубинката Ла Лупе – “Puro Teatro”. След бягството си от кастризма, тя дели подиумите с Тито Пуенте и Монго Сантамария и е далеч по-фамозна от сънародничката си Селия Крус. Силата й идва от неформалния прочит на болерата, които пее – сякаш е на улицата, а не в лъскав салон. Текстът напълно е в тон, всичко е театър. “Teatro, lo tuyo es puro teatro, falsedad bien ensayada, estudiado simulacro” (твоето е театър/фалш изпипан/заучена преструвка). И за да си дойдат нещата по местата, малко след смъртта й (1992), канарският лейбъл Manzana Records издава трилогия с нейните песни, озаглавена по Алмодовар Laberinto de pasionesAl borde de un ataque de nervios и La ley del deseo.

 

 

През 1987 Алмодовар като че ли изневерява на себе си и за пръв път възлага цялата музика на професионалист, и то не на кой да е, а на самия Мориконе. Филмът е ¡Átame! (Ела, завържи ме). Единствената запомняща се песен е финалната, и тя не е на Мориконе, а на модерните през 60-те Дуо Динамико – героите Виктория Абрил, Лолес Леон и…Антонио Бандерас я слушат по радиото в колата и оптимистично й припяват. Интересното e, че песента се пее от героите в 19 сезон на сериала „Cuentame“ – като референция и към годината на филма на Алмодовар, а не на оригинала.

 

 

Самият Алмодовар продължава поредицата ми за песните във филмите си, като лично ги представя в Мадрид под формата на двойна компилация. Тъкмо навреме – и без това трябваше да ви запозная с последните песни преди „Volver“. Какъв по-подходящ подарък за Коледа – „седите си у дома и си пускате филмова музика – в този момент всичко започва да придобива невероятна интензивност, без значение дали вървите по коридора или си миете зъбите” – казва Маестрото на нарочната пресконференция. „Те са като част от сценария, появяват се в кулминационните моменти и имат не по-малко значение от осветлението или цветовете” – продължава Алмодовар, „в компилацията има всичко, но преди всичко гениални изпълнители. Песните са като скрития глас на разказвача, който обяснява, разкрива тайни и обогатява действието при появата си”

 

 

Но да се върнем към границата между двата века, епохата, която досега не сме представяли в поредицата за песните на Алмодовар. Верен на вкуса си към музикалното наследство на испаноговорящите от двете страни на океана, Алмодовар предпочита оригиналите да са представяни от актуални в момента изпълнители, по възможност от култура, различна от тази на автора на песента. Като версията на Естрея Моренте на класиката на Гардел, “Volver”, в устата на героинята на Пенелопе Крус.

 

 

Тезата ни за интереса на Алмодовар към реинтерпретация на оригинали от представители на други традиции се защитава от почти всички песни, за които ни остава да говорим. Мексиканската “Cucurucucu paloma” е изпята в „Говори с нея” от бразилеца Каетано Велосо (в диска имаме също и неговата версия на венесуелската „Tonada de luna llena” от филма „La flor de mi secreto” (Цветът на моята тайна). От същия филм има и една интерпретация на мексиканката от костарикански произход Чавела Варгас – „En el último trago” (В последната глътка). Чавела до последния си дъх бе всеотдайна към пороците, за които пее или не. Но в новата компилация с 29 песни, лично селектирани от Алмодовар е предпочетена нейната версия на друг мексиканец, този път с пуерторикански произход (Луис Мигел)  „Luz de luna” от филма „Кика”. В същия филм, а и в настоящата компилация, покойният вече Шавие Кугат или ако предпочитате кубинското му име Хавиер Куга (той е с каталонско-кубински произход) дава своя прочит на аржентинската класика “La Cumparsita”.

 

 

А какво да кажем за сюблимната сцена в „Матадор” – любенето-смъртта на невъзможните главни герои на фона на испанската „Espérame en el cielo” (Чакай ме в небето) на италианката Мина (Anna Maria Mazzini по паспорт). А какво би бил “Tacones lejanos” (Високи токчета) от 91 без испанската версия на Лус Касал на френската класика на Нино Ферер “Un an d’amour”. Да не забравяме, че Нино е италианец по произход, както и една от най-добрите му интерпретаторки – да се учудваме ли, отново Мина („Un anno d’amore“). Или „Carne trémula” (Жива плът) без перуанската класика „El rosario de mi madre” на фламенкоса Дукенде.

 

 

Единствените изключения за този период на Алмодовар са двата оригинала. Започвам с „Tajabone”, изпята на волоф (официален сенегалски) от Исмаел Ло в “Todo sobre mi madre” (Всичко за майка ми). Доста трудно се добрах до частичен превод на текста, където, в навечерието на мюсюлманския празник Tajabone (децата, които събират дарения за други деца в нужда), „ангел слиза от небето направо в душите и пита дали се молиш и дали постиш”.

 

 

И, вторият – „Por toda a minha vida” на Жобим от „Hable con ella” (Говори с нея) в оригинала на Елис Регина. Това е впоследствие и заглавието на биографичен филм за бразилската певица. Само като предположение може да се изтъкне и фактът, че година след Матадор, финалната му песен, за която вече говорихме, става заглавие на испански филм „Espérame en el cielo”, който дори печели няколко награди Гоя.

 

 

Новите момичета на Алмодовар от последните му засега филми – от Буйка до Росалия, са обект на отделен интерес. Има защо.

 

Людмил Фотев

от

публикувано на: 27/01/2013

БНР© 2018 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Дуенде
  • Фънк Соул
  • БГ Поп
  • Пънк Джаз
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: