Ако сиестата има химн, той е?

21/07/2015

Share

×

Едва ли има по-подходящ „химн“ на световното движение за сиеста, което ние от Джаzz+обявяваме по повод третия рожден ден на Радио Бинар. Вярно е, че когато сме били на по 3 години, задължителното спане следобед ни се е струвало чудовищно и затова сегашната му почти невъзможност си ни го връща тъпкано. Но е и вярно, че в онези времена не ни е замирисвало на възглавница/хамак/балдахин на фона на мелодията, за която става дума тук.

Как една обикновена приспивна песничка може да се превърне в най-популярната тема в джаза за всички времена? Всички програмирани „хитове” накуп не могат да съберат известните в уеб-пространството версии на Приспивната песен на Клара от Първа картина на операта Порги и Бес на Гершуин.

За някои – това е тромпетът на Луи Армстронг в дуета му с Ела Фицджералд (1956-а, нейния пръв соло запис е от 1950-а). За хипарите – минималистичната версия на Дженис Джоплин (1967). Отворените към уърлд-музиките биха цитирали Анджелик Киджо (2002) и нейното изпято на йоруба куплетче, което често звучи и в Дуенде. Оперните маниаци не биха пропуснали Леонтин Прайс (Грами за класически вокал през 1963-а), а ако се върнем към джаза отвъд мейнстрийма, без съмнение ще стане дума и за Майлс Дейвис с албума „Порги и Бес“ (с аранжимент на Гил Евънс, 1958). Видеaтa ни сa c редки концертни записи на Сара Воун и Дженис Джоплин:

Има маниаци от цял свят, събиращи всички записи на Summertime, но това е друга опера, защото за нищо на света не бих луднал по цитирания в Уикито български вариант на един гологлав шоумен. Достатъчни са ми първите концертни спомени с дебюта на Камелия Тодорова, облечена в два огромни триъгълни шала. Или някои от следващите ми преживявания, като устната хармоника на Тутс Тилеманс и бандонеона на Ришар Галиано (десет години по-късно друг маестро на устната хармоника, Лари Адлър я включи в компилацията за Гершуин).

Интересното в историята е, че като опера (може би поради дължината й), голямото признание идва 30 години след написването на поемата „Порги“ (1924) и двайсетина след превръщането й в лиричен спектакъл (договорът между ДюБоуз Хейуърд, Гершуин и Гилд Тиътър е от 1933-а, премиерата е в същия театър на 10 октомври 1935-а). Първото й представяне в Европа е в Кралския Датски Театър  (1943), играят се цели 22 представления от изцяло бял състав с почернени лица до свалянето му от нацистите. В 1951 и следващата година, Порги и Бес е представена на два фестивала в Берлин (дори източноберлинският печат не критикува операта!) и в Лондон.

Истинското му международното признание е след включването му в програмата за културна дипломация започната от президента Айзенхауер в 1954. Турнето в средата на 50-те е пълен триумф в Югославия, където всички запяват със седемдесетте черокожи артисти. Самият Труман Капоти пише за финала на турнето в Москва и тогавашния Ленинград: „публиката бе стаила дъх все едно пътници на слизане от влакче на ужасите преди да избухне в аплодисменти“.  И нали става дума за онеправдани герои, в-к Вечерний Ленинград отбелязва високото майсторство на негрите, без да пропусне и еротичния оттенък на някои от танците им.

До световния връх има още съвсем малко: през 1957-а Самюъл Голдуин откупва правата на мюзикъла, филмът е с участието на Сидни Поатие, а Сами Дейвис Джуниър играе ролята на злодея Спортин’Лайф (на негово име все пак има и прекрасен албум на Уедър Рипорт). През 1959-а филмът е номиниран за Оскар в 4 категории и печели единствено в категория музика. Тук отваряме скоба – Оскарът е за музика към мюзикъли, а не към драми или комедии, където печели музиката на „Бен Хур“, а тази на Черния Орфей дори не е и номинирана. Грамито идва по същия повод в същата година, следвано от още три. За това на Леонтин Прайс вече стана дума, останалите са за записа на Кливлъндската филхармония под диригентството на Лорин Маазел от 1976-а и година по-късно за първия интегрален запис на „Порги и Бес“ (Хюстънската Гранд опера под диригентството на Джон Де Мейн). До ден днешен няма получени Грамита за нито една джаз, поп или каквато и да е различна от класическите версии на това, възпроизведено в над 30 000 варианта, велико лятно парче, чиято музика започва да се пише през декември…

Почти всичко за него в книгата, издание на Джаzz+ „Кой изкриви тромпета на Дизи“ – със сигурност ще я намерите по линията „Нисим“ – „Колибри“ – „Дюкян Меломан“.

Но понеже не искаме да противопоставяме едно лято на друго, за алтернативен химн в Дуенде представихме и композицията на Бруно Мартино „Estate“. Ама никак не съм съгласен с онази част от текста му – Odio l’estate (мразя лятото), без значение дали го пее незабравимата ми „кръстница“ Шърли Хорн или го свири друг „кръстник“ на Джаз+, Мишел Петручани.

Людмил Фотев

от

публикувано на: 21/07/2015

БНР© 2018 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Дуенде
  • Фънк Соул
  • БГ Поп
  • Пънк Джаз
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: