Иван Методиев или пътят към поезията

Спомням си как в началото на работата ми като журналист за предаването „Артефир“ на пр. Христо Ботев, попаднах на по-голяма среща с поети. Четене. Тогава те споменаха за своя събрат – покойния Иван Методиев. Не бях чувала за Иван. Поетите се опитваха да ни обяснят с думи – колко безценна е неговата поезия, колко важен поет е бил той, колко непрочетен е останал… И в момент на мълчание, някой от тях изрецитира стихотворението „Вълче“.

Вълче

Страшен глад настана.

Проскимтя вълчето.

В скутите на мама

блъска си нослето.

 

Мама няма мляко.

Капка кръв му даде.

После го облиза.

После го изяде.

 

-Без да искаш, мамо,

направи го, нали?

Спри да виеш, мамо,

хич не ме боли!

Поезия изцяло идваща от дълбините. Със силата на Дантевия Ад, с ръката на художника, който плаче, рисува и умира. Нещо изначално и крайно. Но което виждаш. Както когато се вдига мъгла, чувството, че различаваш контурите, че проглеждаш заедно със света. И неусетно повтаряш като дзен коан - най-високото е винаги най-дълбокото… 

Иван Методиев е роден на 13 септември 1946 г. в София. Син е на учителя-писател Методи Маринов. Завършва химия в Софийския университет „Кл. Охридски“ през 1970 г. Работи в Института по почвознание (1973-1982 г.), в издателство „Български художник“ (1982-1983). През 1983-1991 г. е редактор в отдел „Поезия“ на сп. „Септември“ (после „Летописи“). Публикува стихове от 1973 г. Издател, редактор и идеолог на сп. „Нава“ от 1990 г. – издание, свързано с търсения в областта на кратките поетични форми.

Автор на стихосбирките „Прости сетива“ (1980), „Пейзажи на душата“ (1983), „Космогонии“ (1987), „Структури“ (1989), „Брод“ (1989), „Майка на вселената“ (1990), „Гъзове и облаци“ (1994), „Книга на прашинките“ (1995), „Песни за сираци и сирачета“ (1996), „Време и нищо“ (2001), „Повече тишина“ (2003), „Избрано“ (2004).

Творбите му са преведени на над 20 езика.

В началото на юли 2003 г. след кратко боледуване Иван Методиев заминава на почивка в Пиринска Македония. В местността Лошин на р. Места близо до Добринище на 10 юли 2003 г. умира при неизяснени обстоятелства.

В един последен риболов, той улови душата си и изчезна там, където има повече тишина.

След като чух това стихотворение, започнах усилено да търся всичко от Иван, попаднах и на книгата „Избрано“. Сред тези 200 страници, подбрани приживе, разбрах как Иван е подготвил себе си и написаното си – близостта до Изтока, до дзен, до природата и ужаса като дар.

В текст след смъртта на поета Силвия Чолева пише за своя приятел следното:

„Новата природа, която подреди върху хартията Иван Методиев, ме зарежда с основания да вярвам, че ненужността на поетите е все още само метафора. Чувам сега гласът на Иван – как се смръщва, но и се усмихва едновременно, за да ми каже с немия глас на рибата:

„… да нарежа светлината,

със перки и със люспи, на кристали разноцветни

и дълго да се взирам, цяла вечност да се взирам,

а после най-нехайно

да ги пръсна със опашка.“

Рибата Иван.

Знаеща риба.“

Не бих искала да ви посочвам път към Иван, сами ще трябва да го намерите и обходите. Но този път безкраен и това няма да ви плаши…

Иван Цанев – връщане назад към истинността

Георги Рупчев – поезия, прошепната в ухото на Вселената

Facebook коментари

Бинар коментари (0) :