Facebook YouTube Vbox7 Twitter Mixcloud

Георги Рупчев – поезия, прошепната в ухото на Вселената

Дължим му много, всички поколения – и преди, и след. Всеки, който го е прочел, е наясно със значимостта на поета и преводача извън литературните рамки, времето, а и мястото.

Днес, когото  имаме възможността да споделяме мислите и чувствата си в каквато и да е било форма, трябва да сме особено внимателни към създаденото от Рупчев. Защото се е случило нещо съвършено, нещо което може да бъде изпято, нарисувано, почувствано, но не само. Поезия, която се издига и снижава, раздира и събира, приема всички форми, и в момента, в който си мислиш, че изчезва, се появява с цялата мощ и тяга – необходими на човечеството да бъде или да изчезне завинаги. 

Георги Рупчев е роден на 2 септември 1957 г. Завършил е българска филология и психология в Софийския университет.

Издал е стихосбирките „Уморени от чудото“, „Смяна на нощната стража“, „Смъртта на Тибалт“, „Силните на нощта“, „Зоната“. Превел е от английски Джон Ленън, Томас Елиът, Лорънс Фарлингети и др.; от руски – Гумильов, Ахматова, Манделщам; негова е и поетичната интерпретация на „Песен на песните“.

Лауреат на наградата за дебют „Южна пролет“ (1983 г.), на наградата „Димчо Дебелянов“, два пъти лауреат на годишната награда на Съюза на преводачите.

Последните 15 години е прикован на легло от тежко заболяване – множествена склероза.  Умира на 28 ноември 2001 г.

„Поетът безспорно е медиум. Между какво и какво – аз не бих могъл да говоря. Но има нещо общо с тайното, с тайнственото, с посвещаването в някакъв ритуал. Ако чуеш стихотворение, написано на език, който не знаеш, просто от чуването му ще останеш с някакво усещане, което за моя изненада в доста случаи се оказва твърде сходно на реалното усещане при знаенето на езика“, казва в интервю с писателя Деян Енев.

Макар повечето от неговите стихотворения да са писани в години на социално безвремие, апатия и безперспективност – в застоялите времена на „зрелия“ социализъм, те нямат давност, защото обхождат вечни пространства.

„Поезията е много трудна работа. Опитваш се да доловиш и назовеш някакви неясни неща. Неща, които даже не смееш да произнесеш, да продумаш. Някакви словесни догаждания… Трябва да има много голяма сила в самия теб, за да предизвика, нека така да го кажем, поетическото у теб. Имам чувството, че словото ни дава нещо не оттук. Това е нещо отвъдно. Ти трябва да се бориш и да търсиш цялата тази неизказаност, недоизказаност. Доста са неприветливи тези пространства“, споделя още Рупчев.

Писане пред смъртта. Смъртта като свидетел на чезненето, като събрат, като човек, който е дошъл до леглото ти да те изслуша и после да си тръгне завинаги.

ТРЕСАВИЩЕ

Красиво бе това тресавище, когато

отби от пътя със пейзажите банални.

Следобедът бледнееше в пустеещото лято

и сякаш никой никога оттук не бе минавал.

 

Красиво беше и когато те повлече

надолу и разбра, че е завинаги,

че пътя ти назад завинаги пресечен е,

но беше толкова красиво…

 

Красиво е сега, когато имаш още малко

да вдишваш тежката му влага и да го погледаш.

В изчезналите твои стъпки друг на пътя спрял е

и – без да знае – може би ще те последва.

 

А то ще е красиво и когато си потънал -

ти няма да предупреждаваш за опасност.

Ти просто ще лежиш по гръб на дъното,

проникнал в третото убежище на красотата.

 

Предполагам, че такъв ерудит и талант трудно е бил възприеман, независимо как се е променяла средата, пък и самият той.

Все още на моменти не мога да повярвам, че подобна поезия е написана на нашия език, за нас. Надявам се този безценен код да бъде по-успешно предаван (превеждан) по света.

Иван Методиев или пътят към поезията

Ромен Гари

Facebook коментари

Бинар коментари (2) :

  1. Наистина съвършена!

  2. Невероятен Георги Рупчев. Никога няма а спра да се наслаждавам на прекрасните думи….