Вечният Анри Салвадор

Франк Моро

Анри и Жан-Луи, основателят на Франкофоли

Като слушаме боса, джаз и уърлд обединени в едно дуенде, легендите напомнят, че това е естественото им състояние, а етикетите и разделенията идват по-късно заедно с желанието за по-лесна печалба на посредниците им и неминуемата леност на публиката.

Преди десетина години имах щастието да присъствам на „последния” концерт в кариерата на една жива легенда на френския шансон – Анри Салвадор. Затова много-много не ми се ще да вярвам на поредното му анонсирано от АФП оттегляне от сцената, предвидено за петък, 21 декември. Да напомним, онази година Анри навърши 90 – далеч повече от предшествениците си, напуснали сцената на живота на 83 (Морис Шевалие) и 87 (Шарл Трене).

Малко предистория. Роденият във Френска Гвиана Анри е сред предшествениците на босата в съседна Бразилия („Dans mon île“, в началото на 50-те). Според легендата, Антонио Карлос Жобим е измислил боса-новата, докато е слушал на 33 оборота плочата на Анри Салвадор, която е била на 45 оборота.

В тези години кросовърът в жанровете не е така срещано явление, но с лекота се отдава на Анри. Знакова в това отношение е акапелната африканска традиционна мелодия Mbube (хит в Южна Африка в далечната 1939), превърната от маестрото в „Le lion est mort ce soir“, номер едно във Франция за 1962, когато записва и вариант на немски „Der Löwe Schläft Heut’ Nacht“. Не е лошо да напомним, че преди английска версия „The Lion Sleeps Tonight” да разбие американския чарт в 1961 с версията на The Tokens (част от която се появява в Краля Лъв), припевът й „Wimoweh” е поднесен от кларинета на Джими Дорси и бандата на Пийт Сийгър The Weavers десетина години по-рано.

Говорейки за кросовърите на Анри, не можем да подминем джаз-блуз увлеченията му. Първо, в 1935 акомпанира на китариста с най-голям европейски принос за развитието на джаза – Джанго Рейнар или Райнхардт, ако предпочитате. Двайсетина години по-късно, заедно с любимецът на всички млади, писателят и тромпетист Борис Виан, се ражда „Blouse du dentiste” – игра на думи между блуз и блуза/престилката на зъболекаря. По ефектност, това екстремно преживяване има само един аналог в историята на дяволската музика – по-младия с 15 години „Constipation Blues” на Скриймин Джей Хоукинс.

Ако погледнем веруюто на Анри от средата на 60-те, смешникът би надделял с хита „Le travail c’est la santé” (Работата е здраве), където условието да го запазиш е да не правиш нищо – „бизнесмените и предводителите на масите умират по-често от сърдечни болести, отколкото играчите на петанк” – заключава авторът.

Връщам в спомените си от La Rochelle, датата е 12.7.2002, часът – малко след осем вечерта, тъкмо преди залеза над атлантика. Анри Салвадор бе като чисто нов, може би и заради благодатната съвместна работа с младите автори Керен Ан, Тома Дютрон и Ар Менго. Всеки от 6000-та публика получи по една сламена шапка при влизането си на трибуните и в един момент, вълна от шапки заля еспланадата на океанския бряг, а аз очаквах любимата си „Jazz Méditerranée”. Анри ни сваляше шапка, ние му сваляхме шапка, уж за последно. Не знаех какво да си мисля – две години по-рано на същата сцена или по-точно зад нея се срещнах и сбогувах с неколцина от Buena Vista Social Club (Рубен, Компай), други дочаках в София (Омара, Ибраим). Затова и не исках да повярвам за финалното турне на Анри, както и сега не вярвам, че това ще е последния му концерт. Шапката ми е свидетел – сложил съм я да изпраща залезите над Люлин планина.

Оттогава маестрото има два прекрасни албума, също толкова джази, колкото в началото на кариерата му, но и с нотки бразилско содаде, ритъм-енд-блуз и отново – игри на думи – „Ma chère et tendre“ (Скъпа и нежна, но и плътта ми е нежна). За да завърши, поне засега, с „Révérence“, където до него са Каетано Велозу и Жилберто Жил.

Не знам дали да завиждам на зрителите, които ги чака „La vie c’est la vie/Il faut se la vivre. La vie, ça se vit/Jusqu’à en crever“ (Животът си е живот/трябва да се живее, живее се до край). Но не завиждам на издателите на компилацията от негови парчета от т.н. domaine public (свободни от права – 50 години след създаването им). Парижки касационен съд осъди Jacky Boy Music (JBM) да възстанови на Анри 105000 евро за нанесените му морални вреди, издавайки компилацията без съгласието му. Животът си е живот. А Анри Салвадор е сред вечните. Вечна му памет.

Чет Бейкър и Франк Синатра - не само джазмените се обръщат към босата

Мелоди Гардо и пътуването към sodade

Facebook коментари

Бинар коментари (0) :