Facebook YouTube Vbox7 Twitter Mixcloud

100 години Нова Генерация

Стефан Иванов
Преди 2 години

На 21 май 2015 г. Димитър Воев щеше да навърши петдесет години. Той е вокалист, баскитарист, композитор, автор на текстовете и сърцевина на „Нова Генерация“. Група, която за някои хора, които никак не са малобройни, е най-смисленото нещо, случило се в българската музика.

От 5 септември 1992 г., когато умира на двадесет и седем, е и една от малкото кристално чисти легенди на местната музика. Включително и на поезията. Това не са преувеличения, а ценностни факти, споделяни от различни поколения. Вече повече от двадесет години.

Текстовете му са много и разнообразни. От поеми, фрагменти, кратки есета до приказки и разкази. Не е писал само песни. Досега е излязла и е била два пъти преиздадена стихосбирката „Поздрави от мен боговете“. Най-вероятно в близко бъдеще ще излезе и много по-пълно издание на творчеството му.

Първият албум на групата, от общо три, се казва „Вход Б“. „Нова Генерация“ – и Димитър Воев преди всичко – наистина не е параден вход. Не е нещо гръмко и манифестно. По-скоро е интимно преживяване. Таен и преобразяващ прочит. Лична „студена вълна“, както той нарича музиката си, която обаче топли цял живот.

Предполагам, че не само за мен чутото слово, изслушаните думи, изпетите текстове на песни са толкова важни, колкото и прочетените стихотворения и поеми. В личната ми йерархия един до друг спокойно стоят Том Йорк и Томас Елиът. Димитър Воев е съсед на Константин Павлов и Георги Рупчев. И тримата български автори са пример за това, което Георги Рупчев нарича „инстинкт за неприспособимост“. Поезията е проява на този инстинкт, който нашепва на поета, че трябва винаги да е в опозиция. Че само ако си контра, ако си контракултурен, ще се движиш, може би и напред. Но със сигурност встрани от клишето на лесното и общото. Този инстинкт напомня на другия, на този за самосъхранение, само че е с обратен знак – става въпрос за саморазрушението.

Рупчев казва за поета, че да, той може да бъде възприеман като жертва или мъченик, но той все пак е и някакъв владетел на някакъв своеобразен свят, т.е. той е и щастливец. Просто защото има притежания, недостъпни за много други, но щастливци са и тези, които минават през вратата на поезията му. Защото усещат опора и подкрепа в личното си противостоене, намират пространство, в което да са на завет, за да не ги отнесе безумен и смазващ вихър. Поезията служи за разкриване на тайни, за достигане на битие, което не съществува до този момент и по този начин. Служи за създаване на убежище. Цел и средство е за разширяване сферата на борбата и полето на свободата.

Мога да се опитам да реконструирам първоначалния си афект, първичното си усещане, когато прослушах „Нова генерация“ през 98-а година. Наивният, невинният, неграмотният има по-дълбоки духовни изживявания от образования, защото не е способен да мисли за друго, отъждествява се с това, което чувства, и стига докрай, тъй като е лишен от възможността да хитрува, от изкушението на интелектуалната игра, от иронията, която винаги е белег от счупване.

И тогава, преди седемнайсет години, когато слушах за първи път групата и текстовете на Воев изпитах потрес, усетих досег с неочаквано и странно произведение, което е оригинално и честно. Усетих се във владенията на нещо реално. Реално, не защото говори за реалистично и буквално случване. Или за конкретна ситуация в конкретна страна, не само защото проявява саркастично и сатирично отношение към актуално състояние на нещата. Реално като поетически и психологически реално. Реална творба, която е пълноценна и стои на краката си. Подава ти ръка и те води нанякъде в друга територия. В различна география на въображението и поезията.

Реално дори и в мистичния психоаналитичен смисъл на Лакан за плашещия опит при досега с нещо отвъд символното или въображаемото. С нещо автентично, истинско, неразцепено. Което не е пропукано, което не е тук и сега, но не и там и винаги, но е някъде. Нещо парадоксално, което само по себе си не присъства в поезията на Воев, но е в нея, като аура или възможност, условие за трансформация. Все още съм благодарен за това травматично, откровено и по някакъв начин щастливо преживяване и още много дълго време ще продължа да съм благодарен за неговия поетичен подвиг в местното перверзно време, защото този подвиг не е само чисто музикантско постижение.

Едно лято слушах касетка на „Кале“ (друга група на Димитър Воев) на уокмен отново и отново, и се чудех колко ли хора на плажа в Кранево знаят за тази група или за Воев. И изведнъж, както пише Емили Дикинсън, „почувствах в своя мозък погребение -/ вървяха оплаквачите на групи -/ и крачеха, и крачеха – додето/ усещането ми на две се счупи“.

Счупи се на две, защото да, Воев е покойник, но все още мога да го слушам и да усещам неговата почтена етика и респектираща естетика. Неговата „сила на вкуса“, както казва Херберт, и да се упражнявам и с негова помощ в дълготърпеливост и устояване. А това е нужно, даже нещо повече – жизненоважно е.

На Балканите цинизмът достига неподозирани за западния човек размери. Той е израз на безименни унижения и на отчаяние, прекалено старо, за да бъде осъзнато. Човек понякога може да си помисли, че живее в универсалното нищо, че това е местният климат, метафизичната основа на ежедневието. А не е така или поне не би трябвало да е така. Воев може да бъде положен в малобройната, но изключителна българска поетична традиция на автори с липсващ конформизъм и наличен индивидуален талант, които оспорват локалното статукво и му се съпротивляват.

Останалото е ясно, единственото решение е просто и в никакъв случай не е отказ, примирение или апатия. Който е слушал честно неговите текстове, знае това, наясно е и че „пътят, който ни остава, е в очакване пред нас“

P.S.

Фотографът Нели Недева – Воева, художникът Албена Баева и музикалният продуцент Иво Христов ви канят на 21-и май от 20:00 часа на откриването на изложбата “Само двама” в студио “Suspacious” на улица “6-и септември” №13 в София.

Поводът е 50-ят рожден ден на Димитър Воев – поет, композитор и музикант, основател на култовата дарк-уейв група “Нова генерация”.

“Само двама” е изложба, която използва архивен видеоматериал, малко известни интервюта, ръкописи и фотографии – като изходна точка за създаването на една лична среща с Воев. Архивите оживяват чрез интерактивните инсталации на Албена Баева, фотографиите на Нели Недева – Воева скъсяват дистанцията на времето. Зрител и поет застават един срещу друг, двама участници и една история за време, което е отминало, но не съвсем…

Изложбата може да видите само за 4 дни – на 21, 22, 23 и 25 май. Събитието се осъществява с подкрепата на Фондация „Димитър Воев – Нова Генерация“, студио “Реактив” и ePay.bg.

Бинар и Златният фонд на БНР благодарят на Нели Недева – Воева за предоставения запис с гласа на Димитър Воев!

Ромен Гари

Двама с Богомил Гудев

Facebook коментари

Бинар коментари (0) :