Facebook YouTube Vbox7 Twitter Mixcloud

Опомнете се, бе! Възмутете се, бе!

10925506_1023067957711979_4109103759526863459_o

Вкусът на масите никога не е бил особено висок. Няма как да бъде такъв, но това е друга тема. Сега говорим за последното издание на София:Поетики (така и не научих претенциозното изписване на фестивала), което отново разбуни духовете (което е и една от целите на всеки фестивал, но сега за фестивала няма да се изказвам). Отново, защото преди година, докато стоях под дъжда в очакване да чуя името на победителя никак не си представях, че височкото момче, което изрече куп баналности от микрофона, ще спечели наградата, ще спечели публиката.

Става дума за Илиян Любомиров, който стана печално известен с писане на стихове-пичеловки и масата пубертетки се опиянява от имитативните му способности и безвкусно имитативния му псевдоним. Но възшествието му просто предвещава падане от високо. Пиша всичко това не за да ви занимавам сега с този Любомиров, а да сравня с него новия носител на наградата от тази година Стефан Икога. Защото нямат нищо общо, което пак ме връща към началото и масовия вкус, управляван по неведоми пътища от агитки или от бушуващи хормони.

Победителят в какъвто и да е конкурс, дори в най-народния като този на Поетиките, у нас винаги е под прицел. Един не харесва творбата/ книгата, друг смята, че има по-достойни кандидати, трети си е просто хейтър, четвърти… „ту му млякото горещо, ту пък друго нещо”. Но извън всичко това, според мен напоследък се натрупа дефицит на стойности. Заради това настъпва объркване, не заради липса на качествени творби, които по-често остават ненаградени, дори неноминирани, а напред са буквално изтикани автори, тунинговани я от издател, я от жури, я от най-древното средство за въздействие. Литературният критерий вече е на боклука. У нас никого не интересува (или само пренебрежимо малка бройка хора се интересуват) дали книгата е качествена, дали този автор търпи развитие, дали изобщо има общо с литературата…

У нас сега всички пишат, писането е-хе, лесно е, стиховете най-вече. Стихосбирки се издават на кило, а критерият е отпрашил някъде отвъд Калотина и всички други гранични пунктове на самодостатъчната ни държавица. Спирам да се оплаквам, защото това скоро май няма да се промени, камо ли от един текст, който всъщност пиша, за да поздравя победителя тази година на Поетиките.

Във Фейсбук прочетох коментари за стихотворението на Стефан Икога (псевдонимът идва от Никога, както преди време сам ми обясни). Не бяха твърде ласкави. Прочетох после самото стихотворение и след първия ред леко се стреснах, но тъй като вече съм чувала рап-поезията на Стефан Икога, очаквах провокацията да е по-натам. Така и стана. Зимата четохме заедно по случайност в клуб Мазе и тогава му предложих да даде стихове за „Литературен вестник”, което той направи и после публикувах. Хареса ми, че опитва да излезе от рапа, да „облагороди” с поезия този стил. Не знам дали въобще да го наричам рап-поет, но за себе си го определих така. Той обаче надмогва това. Социалното, политическото, въобще проблемното за днешния човек, е директно афиширано, и ако трябва да търся аналози не много далеч, а у нас, ще припомня текстовете на „Уикеда”, на „Ъпсурт”, на Жлъч и Атила, но и поезията на Стефан Иванов, особено от последната му стихосбирка „Навътре”.

В конкретното стихотворение, което спечели на фестивала има мега провокация. И тя е към нашето политкоректно говорене, към фалшивата съпричастност и „правилна” гражданска позиция, която е повече активност във фб, отколкото навън, в живота, в обществото. Стефан Икога излиза от поезията-за-вътрешно-ползване, както я разбираме ние, блъска ни с чук или с бата по главите, за да разтърси закърнелите сетива, да извика: Опомнете се, защото друго ще ви блъсне…

Разбира се, това е само част от проявленията на поезията днес. Днес, когато е много важно тя да излезе от маргиналното си положение, но не чрез претенции, въздишки, стенания, псевдоминимализъм, просто немощ или чиста графомания (спрете се, бе!). Нека младите да се обичат – като че ли това чувам отвсякъде… Но какво, как пишат, това, че си приличат „като две капки боза” – за това няма реакция. Има реакция, когато елементарно не се схваща иронията, не се разбира провокацията. И ау, и оу…Айде по-спокойно! Айде четете между редовете, вижте поантата! Айде вижте какво казва писателят Ларш Собю Кристенсен:

„Поезията е заплашен жанр, но въпреки всичко аз вярвам в нея, защото тя е изключително важна, тъй като нейният глас е много различен и той намира, той все още стига до публиката по един мистериозен, мистичен начин. Важно е да се пише поезия, но не мисля, че тя трябва да остане само на територията на книгата, мисля, че трябва да се търсят други територии, в които тя да бъде представяна. Виждам, че има известно отдалечаване между поезията и публиката. Искам това разстояние да се скъси, тоест и двете страни да се обърнат отново една към друга и днес виждам, че много от нещата, които могат да бъдат изказани през стиховете са иззети от текстовете на рок и на поп музиката. Въпреки това смятам, че поезията трябва да изземе тази роля и да продължи в същия силен дух напред.”

А колкото до Стефан Икога, той сам си е написал: „Абе, най-добре да се запознаете с него, щото често се случва да не говори сериозно или да има друго предвид.”

Мисля, че откровеното неразбиране на това спечелило стихотворение, е част от по-големия проблем за стерилната затвореност на българската поезия, проблем на страха да се изцепиш, проблем на зализаните дълбокомислени ментори, които дрънкат за „духовността” и пр., проблем на самодоволното лайкване едни други, на запека, който не ни пуска (освен, ако не „освободим писателя в себе си), защото, зомбирани от пустото ни Възраждане, не видяхме как модерността от МИНАЛИЯ век отдавна е отпрашила напред, като Волния ездач, качен на своя Харли-Дейвидсън… Затова е жалко, че откъслечните опити да се разграничим от 19 век в сърцата си, винаги са повод за жълтини и хейтене. Точно срещу това е финалът на уж мразещата творба-победител:

Обичам хората.

Мразя това,
че са разделени на групи
лесни за мразене.

 

Честито на Стефан!

силвия чолева, лесна за мразене

Защо избрах да остана в България

В Tinder ли си, моя любов?

Facebook коментари

Бинар коментари (4) :

  1. Да уточня, говоря за Илиян Любомиров, извинявам се, ако някой се обърка.

  2. Силвия Чолева – абсолютно скучна и нравоучителна, и един неин ред не можах да прочета. Не мога да разбера защо такива „писатели“ са толкова злобарски настроени към успели по някакъв начин хора от тяхната черга. Тук нароченият далеч не е посредствен, прочетох негови стихове и ми харесаха. Дори си служи умело с цитати от стихотворения на други поети, което не е непременно лошо. Може би аз съм посредствена при това положение. Казва ли ти някой?

  3. Тоз на снимката си чете поетиките от смартфона ли ве ?! :D Малиййй, как се пише поезия с тъчскрийн, не знам, а и не ща да разбирам….

  4. Не че нещо, но това по какво се различава от текстовете на Илиян Любомиров: Помечтахме си на по цигара
    и ми разказа толкова истории
    а паметта ми беше се завила
    и заспала и сънуваше
    и не запомних колко
    точно чудни са стените
    в Рим и колко е красива
    гледката от покрива
    на твоят хубав мъж
    който си има покрив
    и дори апартамент под него
    но запомних как искриш
    по залез как очите ти се
    пълнят до преливане със
    смях от виното е вероятно
    как е смешно да ми се усмихваш
    щото си красива
    на мъжете им е хубаво
    когато впечтлят красива
    женска с чувстото за хумор
    което иначе е неразбрано от
    мнозина
    но тя се смее
    смее ми се
    тя е негова
    и вечер
    е прегърната
    в диванчето
    под покрива
    от недостойна
    неприятна
    за помисляне
    дори
    ръка
    на мъж
    с апартамент
    и телевизор
    и кола