Писателите са платени работници

Поетът, както казва Тома Марков, не е птичка Божия – да живее от въздуха, да вегетира щастливо под слънцето и да си пише у дома, без да бъде докосван от материалната красота, за която Салвадор Дали казва, че ако не се яде, няма да я бъде. Писателите са хора и не могат да съществуват, без да се хранят, спят и още няколко неща, при чието споменаване този текст ще стане твърде обстоятелствен. Нататък.

У нас малко писатели успяват да живеят от книгите си. На всички останали се налага да пишат в периодични онлайн и печатни издания, да са част от медиите или рекламната индустрия, да публикуват в чужди издания и да превеждат чужди текстове. Защото на авторите – изненада за всички незапознати – рядко се плаща нещо при публикациите им в медийното пространство. Или ако се прави, сумата е подигравателна и авторът не е сигурен дали да я вземе, или да не ходи 3-4 пъти до редакцията. Нали не си мислехте, че всички медии моментално изплащат хонорари дни след публикацията?

Най-лошото: при литературни четения (ужасен соц архаизъм, но няма начин, ползваме го) авторът не получава нищо. Понякога издателствата решават да платят на писателите си скромен хонорар, но погледнато базово, картинката е друга. Няма проблеми авторът да си донесе няколко книги и те обикновено бързо се изкупуват от слушателите. А сега се сетете, че това е работното време на този човек. Той трябва да пише. Разбира се, за него понякога е приятно да се докосне до и срещне с аудиторията си. Екстремен социокултурен сблъсък, в който писателят е само брънка от целия процес. И това е нормално. Неприятното е, че не му се плаща.

„Как може писател да иска пари, за да чете?!“ Как може музикант да иска пари, за да свири? Тук някои ще кажат, че писателят получава отчисления от продажбата на книгите си. И музикантите получават такива от тези на продуктите си (дискове, плочи, касети) и все пак нямат нищо против някой да им плати за live изпълнение. И това е съвсем нормално, така трябва да бъде. „Give me the money!“ – това са думите, които е изричал Чък Бери преди всеки свой концерт.

Артистът (нека правим разлика от „артист“ до „актьор“ – артистът е всеки, който се занимава с изкуство; творец е само Творецът горе) не трябва да бъде превръщан в олигофрен. Той може да мизерства в чужд дом или спейки по улиците. Може да е гладен. Може да копае чужда градина за стотинки. Но може и да е заможен, успял, добре облечен и изглеждащ, с престижна професия, с добри приходи. И в двата случая обаче никой няма право да му отнема приходите, свързани по някакъв начин със собствените му текстове.

Представата за Ф.М. Достоевски, който яде само супа в своето таванче, е много романтична. Милорад Павич сам финансира първите си книги. Чарлс Буковски работи като пощенски служител и какъв ли още не. И почти всеки български автор търси препитанието си извън доходите от своите книги. Кого да видим?

Малките издателства в България, които се осмеляват да издават родни автори (които са всички с изключение на 2-3), няма как да се справят финансово с тази дилема. Спонсори няма. Добре финансирани събития няма. Няма блясък, звезден имидж и милионни договори с колеги в чужбина. Тук литературни агенти също няма и никога в истинския смисъл на думата не е имало.

Някои барове самоотвержено решават сами да предлагат хонорари на авторите в литературно четене, което са организирали на тяхна територия. Защо го правят? Защото им се случва един доста приличен алкохолен оборот от присъстващите. Отдавна е изчезнало псевдобуржоазното разбиране, че по тези четения посетителите отиват, за да пият по чаша вино и да се „докоснат“ до величието на някой писател. В България звезди няма. Тук всеки познава всеки. „А, тоя ли?! Той зареждаше на съседната колонка на бензиностанцията в събота!“ и „О, тоя ходи по анцуг пред блока си, живее до нас!“.

Тази НЕзвездност изобщо не е фатална, но никой не се възползва от факта. Хора стават писатели? Писатели стават хора? Нищо подобно. Писателите се разхождат между всички останали, просто са малко по-наблюдателни. Денем дишат. Нощем пишат. И живеят от думите си. Буквално и преносно.

А сега отиди в книжарница и разгледай щанда със съвременна българска литература. Не следи кое е издателството. Нито кой е авторът. Нито заглавието. Отвори на произволна страница и прочети 5 изречения, не повече. Ти си най-добрият съдник. Да, точно ти.

Ограничена младеж

Игрите на града

Facebook коментари

Бинар коментари (4) :

  1. Може би не е точно по темата…, но преценете сами това, което ще напиша е 100% истина. Знам със сигурност, колко се плаща на копирайтър/редактор в „даден столичен интернет сайт/медия“ за писане „на парче“ на текстове или за редактиране на статии от други автори, а ако се наложи се прави и превод от чужд, но „неекзотичен“ език. Цената е твърда „на дума“ и текста се брои машинно с различни програми за да се избегнат евентуални грешки. Вие бихте ли предположили, каква е твърдата тарифа за гореописаното… Плаща се винаги коректно, без никакви проблеми, когато самият копирайтър пожелае – веднага. (Подсказка: става въпрос за стотинки, но вие предположете, колко точно стотинки на дума…) Ще отговоря пак тук в коментарите – щом разбера, че някой има интерес за узнае ми е написал предположението си. Вие сте на ход! Пишете смело, какво толкова.

  2. ..познавам един, който остана без жилище….

  3. Писаното слово не доставя същото удоволствие при слушане каквото доставя музикалното изпълнение. Кой би платил, за да чуе няколко истории за първи път или няколко стихотворения? В Америка на литературни четения по барове съм чувала, че накрая се минава с шапката и събраното остава за участвалите автори, или поне нещо такова съм чела в една биографична книга на Ерика Джонг. Някои барове в София може и да плащат на поети и автори за участие в литературни четения. Знам от собственика на един такъв свързан с книгите бар (който затвори преди повече от година), че е плащал хонорари на Тома Марков. Тома Марков е истински поет и отличен пърформър и със сигурност е заслужил всеки лев получен за участието му в литературно четене. Принципно за участие в литературно четене плащат организаторите и през живота си аз съм получила два такива хонорари – един преди повече от 20 години, платен от Столична библиотека, където работеше майката на организиралия литературното четене, и друг – вече като издател и водещ представянето на една книга, в която съм сред авторите и преводачите, в едно събитие част ог културния календар на Община Бургас през ноември 2011 г.. Т.е. хонорари за участия в литературни четения в България осигуряват единствено институции, които разполагат с бюджет за такива цели – гласуван съответната година на общинско, държавно или каквото е там ниво. Издателствата, които могат да си позволят да плащат хонорари на авторите за участие в четения, принципно трябва да са сигурни, че ще могат да продадат от книгата на съответния автор поне 1000 екземляра. Аз, за разлика от автора на тази статия, знам други истории за писатели, които са длъжни да стоят по цял ден на различни изложения и книжни панаири, за да говорят с минаващите пред щанда на издателството потенциални читатели. Виждала съм такива снимки на мои приятели писатели със съответния бадж или акредитация, окачена на шията. Знам от писателка, от чийто дебютен роман за една година в Италия са продадени над 8000 екземпляра, че по договор с издателството, тя е задължена да е на мястото на събитието 45 мин. преди началото, за да е на разположение за интервюта на журналисти от евентуалните медии, проявили интерес към представянето на книгата й, знам, че пак по договор авторите не получават хонорари за такива участия, плащат им се съответно пътните и режийните, ако са изпратени да представят книгата си в друг град, където публиката за събитието е осигурена от местния модератор или организатор. Имам приятел, четен и известен писател в Италия, който работи в държавната администрация и знам, че се чувства щастлив ако по някакъв щедър каприз на съдбата му е осигурен хотела в някой град след представяне или участие в четене, и не се налага да се връща късно вечерта сам с влака.