За паметта и паметника

Лято е, бързо привикнахме към олекотения от дрехи живот. Юлските жеги започват и нашите мисли естествено се отправят някъде там все по-близо до морето. Датата за отпуск наближава.

В това радостно очакване нещо особено прави впечатление, някаква промяна неусетно е настъпила в познатото ни ежедневие. Скоро разбираме каква е. На някои места дупките по улиците са запълнени или е поставена нова настилка, поправят се тротоари, алеи, изграждат се градинки и детски площадки, окастрят се дървета. Появили са се дори нови автобуси.

Едва ли подобно нещо би смутило някого, ако до този момент това не бяха маловажни и добре забравени неща. Но, както изглежда, това съвсем не е така, а отсега нататък те дори ще стават все по-важни – разбира се, най-вече за нас, като нови доказателства в предизборния двубой.

Все пак, което е направено, няма как да се отрече. Но налице остава въпросът могат ли кръпките по улиците и лъскавината в автобуси и метро да заменят нищетата в собствените ни домове и живот? Времето изисква да сме в крак, но дали още важи старата парадигма, че средствата за живот са в полза на хората, а не обратното?

Както и да отговорим, стремежът към властта има свои средства и свои парадигми, и сега е времето за тяхната изява. И за да е всичко по равно, за тези, които ще са тук и ще зърнат морето само от телевизионния екран, остават немалко изненади.

Далече встрани от тази кампания обаче продължава тъжно да стои руината на паметника „1300 години България‘‘ пред НДК. Един художествен символ за вековната история на България.

По въпроса за неговото съществуване се изговори много

Водиха се дебати, спорове, интервюта, репортажи, но не се стигна до някакво решение. По-скоро нещата останаха в режим на протакане от страна на общината и печелене на време, зад което вероятно остава намерението за неговото разрушаване. Ясно е, че по някакви причини той не е приоритет и търпи силно поляризирано мнение в обществото. Дискутират се смисъла, естетиката и мястото му сред нас – да бъде ли премахнат паметника или не? Както и мотивите, свързани с паметника на войниците и офицерите от Първи и Шести софийски пехотен полк, бил някога там.

Все още въпросът остава в сферата на един неофициален и непрофесионален диалог, който няма компетентността за неговото решаване. В последните години сме свидетели, че е лесно да се руши, още повече остатъка от миналото, което вече е приключило. Това, от което искаме да се освободим, и в сравнение с което търсим нашата идентичност.

В тази тенденция попадат най-вече паметниците от социалистическото време, които днес са изоставени или застрашени от разрушаване. Впрочем, тенденция на заличаване е характерна за всяко време на социално сътресение или нов социален ред.

Някога египетските фараони изтривали йероглифите с имената на предшествениците си, а днес ислямските фанатици разрушават произведения на изкуството от световен мащаб, независимо от времето в което са създадени. Извън претенциите за световно господство, такава тенденция е налице във всяко променящо се общество.

Но ако тези промени са свързани със стихиен характер или моментна ценностна нестабилност, какво ще открием след това, когато трезво оценим ситуацията? Такъв подробен анализ прави архитект Емилия Кълева в своето изследване “Социалистическите паметници и обществените градски пространства в постсоциалистическия български град“, чийто основни тези представям обобщено тук.

Днес това, което може да се каже за паметниците, завещани от социалистическото минало е, че те не са „целите“, те са оголени от семантиката си и положението, което са имали преди. Те вече не са носители на този най-външен идеологически пласт като основен.

Сега в тях е останала главно идеята, творческият заряд и дух, вградени в тях. Зарядът на твореца. Затова те представляват не само едни разбити остатъци, но произведения на изкуството, макар и свързани с определено време. Това, че ние не харесваме даден момент от историята си, не обезценява художествената стойност на едно произведение, макар и създадено в условията на друго време и естетика. Тя остава такава, каквото е, извън времето. И дава основание за по-нататъшен живот.

И ние не можем просто така, с лека ръка да го премахнем

Особено валидно е това, когато става въпрос за паметници, свързани с историята ни и значими за нас личности. Характерно за такива паметници е, че изразяват определен жанр, а именно монументалното изкуство, чиито образци са. Въпреки че повечето са изпълнени в стила на социалистическия реализъм, те са мащабни и трудно изпълними проекти, като представляват сложен архитектурно-скулптурен синтез, който сам по себе си е едно творческо постижение.

Факт е, че всички такива паметници са тясно обвързани с условията на заобикалящата ги архитектурна и природна среда. Като части от градоустройствения план те представляват архитектурен акцент в една цялостна визия. Това произтича главно от това , че са свързани с важни обществени места: площади, паркове, възвишения.

По този начин те са здраво вплетени в архитектурния облик на града. Трудно бихме си представили днес някои градове без известните за тях паметници, като Търново без паметника на Асеневци или Калофер без Ботев, дори Пловдив без Альоша. Те отдавна са станали част от паметта на града и са разпознати от съвременното поколение като място за общуване и различни изяви. Осъществяват познавателна връзка и са генериращи различен вид социален живот и креативност, както е в случая с Паметника на Съветската армия в София.

‘‘Така градът отново става полицентричен, ценността му се отчита в неговия местен контекст, в местния колорит, в малките неща, които правят всеки град различен и уникален. Постига се глобалната локалност‘‘, казва арх.Емилия Кълева.

Ето защо тези паметници, сред които е и монументът „1300 години България“ в София, трябва да бъдат съхранени. Проява на далновидност и зрялост е съдбата им да не се оставя в ръцете на некомпетентни хора или институции, подвластни на интересите на деня.

Душа на непознат

Първият ти 1 август (у дома)

Facebook коментари

Бинар коментари (0) :