Джендър или митът за абсолютната свобода

in-yanНякога съществувал и трети род – андрогинен или мъжко-женски. Той бил силен и с амбиции. Дори поискал да се качи на небето, където са  боговете.  За да го спре, Зевс решил да го раздели на две, а ако продължи да безчинства – на още две. Първото действие дало резултат  и по-нататъшно разделяне не се наложило. Но се оказало, че  природата на двете половини била силна и те се търсели, а където се намерели, се вплитали една в друга, без да искат да се отделят.

Това разказва древногръцката легенда за силата на Ерос, а философът Сократ продължава, като разяснява, че любовта е стремеж към това, което липсва, защото никой не се стреми към това, което има, а към това което няма и най-вече към по-добро и по-красиво. Също, че има два типа Ерос – земен и небесен. Първият е свързан с телесното и е променлив, така както е променливо и самото то, а вторият е непроменлив и отвежда от красивото в едното до красивото в многото и до красивото изобщо.

С други думи, любовта е стремеж  към по-красивото и по-доброто, което искаме да станем. И ако в този стремеж се намерят еднаквите страни, това се превръща в пълнота и сърцевина  на живота.

Легендите за любовта са стари колкото света, надали някой е способен да ги обхване и изброи в цялост, но това не е и нужно, защото в основата си те са едни и същи. Също толкова са примерите от изкуството във всичките му форми, затова тук няма стремеж към защита или доказване на това, защото това означава да се доказва нещо естествено и неоспоримо. Самото доказване ще покаже, че сме излезли и сме се отдалечили от пределите на  това естество.

Днес обаче сме свидетели на генезиса на една нова легенда. Легендата “джендър‘‘ или митът за абсолютната свобода.

Джендър е социална характеристика, свързана с ролите в обществото, например подобаващото за жените или мъжете, но не зависи от социалния контекст. Тоест не отговаря на тези роли. Именно зад този термин се обединяват групи и хора с еднополярна сексуална ориентация. Джендър изявява претенцията за  култура и самостоятелно общество,  дори свой флаг.

Напоследък това явление излиза все повече в общественото пространство и под различни форми търси узаконяване и равноправен обществен статут. Основното искане е за юридически “бракове“ между мъже и такива между жени. Както и открита изява и присъствие на тези отношения в обществото.

Дали обаче дадено искане, било то и на определена група, винаги може да се приеме от едно общество, какви са последствията от това?

В духа на всяка цивилизация стоят ценности, те осмислят съществуването на една общност още от нейния племенен стадий. Това са ценности, осъзнати през времето, които са естествена преграда за следващите поколения, те задават правилното и неправилното в поведението. Така едно общество върви напред.

Тези критерии  изграждат живота ни и почиват на изконни норми в нас, те  са свързани с критериите за добро, зло, истина. Излизането от тях е един опасен експеримент, който води до загубата на нашата свобода. Всеки е свободен да се чувства както му харесва, стига да не пречи на другите, и в крайна сметка не интимните предпочитания са определящи за отношението към личността и нейното място сред другите. Още по-неприемливи са дискриминацията и отнемането на човешкото достойнство. Значимо за всички е постигането на личностно развитие и пълнота. Нещо, без което животът ни е сякаш неосъществен.

Но именно пред осъществяване на това  развитие и пълнота “културата джендър‘‘ представлява опасност. Особеното е, че ако до този момент посегателствата срещу човека бяха завоевания или политическа и икономическа зависимост, то сега се засяга най-интимната страна на човешкия живот. Една ‘‘нова‘‘ визия се опитва да трансформира досегашното ни състояние.

Във визията на джендър присъства един нов човек, той къса с  фундамента  на естествените норми, разрушава естествените връзки и отношения, установява своя независимост. Той е сам по себе си. Свободен. Това се случва зад благоприятното прикритие на демокрацията. Зад  либералността на едно модерно общество.

По този начин се прави опит за подмяна на изконните сили в нашето битие, като тази подмяна представя нещо ново и модерно, следователно добро. Ние сме длъжни да се съобразим. Отказът или съпротивата са знак за недемократичност, за ограниченост. Дори за престъпление.

Все пак, налице е един въпрос: ако такъв човек е освободен дори от фундаменталните основи на живота, какво му дава тази свобода? Навярно това е личният избор на първо място, но след това може да се постави едно такова нещо като принципа на удоволствието. Главна цел в едно разбиране и осъществяване на любовта в нейната чиста телесност. Впрочем, нещо, което от този момент вече не се нарича любов. Затова, ако някои търсят гаранция за тези си интереси, то не се явява друго обяснение за желаната автономия и законност на тези отношения. Чудесно е да си свободен, това е неустоимо. Но дали това е свобода или една принуда? Принуда от зависимостта от удоволствие. Тук започва  загубата  на свобода.

Не е излишно да се спомене каква загуба търпи още подобно отношение, а именно загубата на най-съкровеното. Духовното измерение, в което се привличат, срещат и осъществяват две личности. От което осъществяване се появява и трета. Това, което се ражда от спонтанността  и истинската му същност е свободна.

В първата половина на 20-и век философите екзистенциалисти изследваха позицията на човека в неговата абсолютна свобода. Човекът, разчитащ само на своята екзистенция, такъв, какъвто е, изхождайки само от себе си. Този човек се оказа напълно сам, захвърлен в една пустиня и движейки се към ръба на космическа бездна. Той е пропит от сковаваща  самота и безнадежност.

Изводът е, че човешката свобода е възможна само в определени граници. В тях тя се доближава до абсолюта, защото човекът е част от нещо по-голямо и в своето развитие върви към това по-голямо. Без тази връзка животът му е празнота.

Обратното на това е израстването на личността от едно неосъзнато към едно цялостно, осъзнато действащо извън инстинктите същество. Което въпреки това запазва връзката си с първичното, но като осъзнат принцип, като знание. Една основа на всяко развиващо се общество. Само тогава имаме свободен избор, имаме култура, цивилизация.

Впрочем, дали в държавните дела бихме допуснали човек, робуващ на инстинктите си? По-скоро обратното.

В контекста на едно общество визията джендър противоречи на изконните същности, от които всички зависим. Ето защо няма как да бъдат допуснати изисквания от такъв характер до юридически равноправни социални роли. Всъщност, в общественото пространство интимните страни на личния живот не се разкриват, защото са интимни, а не обществени. Това налага и ограничаването на подобна визия в поведението на нейните представители на обществени места.

Извън дръзките атаки на джендър обаче има и друг фактор – това са хора с еднополярна ориентация, които нямат такива големи амбиции. Те живеят с дадеността, която са, и пледират за разбиране към тяхната „другост“. Факт е, че те често са обект на лошо или обидно отношение, което не може да се впише в едно зряло общество.

Какъв е изходът? Кое е правилното отношение към този проблем? Може би проблемът се крие в нашето взаимно незнание, както на нас за тях , така и на тях за самите себе си. Смята се, че човек се ражда с дадена нагласа и оттук-нататък той просто е такъв, нищо не може да се направи.

За еднополярния тип нагласа дава обяснение психоаналитикът и философ Карл Густав Юнг, който твърди, че еднополярната ориентация е нещо лечимо, когато е в ранен етап, и зависи най-вече от осъзнаването и личния изборна човека.

Ето защо отношението към хора с такава нагласа би следвало да е като към хора, засегнати от проблем, който може да се реши, а не дискриминация и уронване на достойнството им. Напротив, открива се  възможността за помощ. Тогава няма да се налага узаконяването на деструктивни за обществото явления и доказателства за изконните ценности.

По-малко или повече, всеки от нас търси осъществяване и пълнота в своя живот.

Kaj-nas

На "пазар" през лятото

Facebook коментари

Бинар коментари (3) :

  1. Ако реферирате „Пир“ на Платон, то го правите грешно, тъй като там не се говори само за андрогините като за мъжко-женски, а и за създания, които представляват сдвояване между двама мъже или две жени. Т.е. в диалога на Платон има три типа двойки: мъж и жена; двама мъже; две жени; които Зевс разсича, но те продължават да се търсят едни други. Също така, в съвсем същия текст се теоретизира върху възвишената любов между двама мъже и как армия от влюбени едни в други мъже е непобедима, защото влюбеният се старае да се покаже възможно най-достоен пред своя любим, а любимият, от своя страна, също се опитва да докаже, че е достоен за любовта, която получава, и т.н. Така че, опитвайки се да демонстрирате „непреходните“ разбирания за любовта, всъщност само илюстрирате колко много се изменят вижданията и представите на хората. И колко много не-ново и не-модерно е „явлението“ хомосексуалност, макар и в днешно време да го осмисляме от по-различна гледна точка и с други понятия. Колкото до Юнг – психологията много се е развила оттогава, но може би според вас това е конспирация, за да ни бъдат наложени „еврогейски“ ценности ;)
    И като стана дума за „налагане“, не виждам по какъв начин легализирането на брак между двама мъже или две жени е налагане на каквото и да било. Гарантирам, че никой няма намерението нито да ви кара да сключите брак, нито да ви наложи да приемете сключения от него брак като легитимен. Достатъчно е да е легитимен в очите на закона. Страховете ви са нелепи – „изповядването на религия е законно“ не е същото като „изповядването на религия е задължително“… но, предполагам, че някои хора не правят разлика :)

  2. хехе, пак ще ги лекуваме така ли?

  3. Ще се въздържа от коментар по тезата като цяло тъй като, да си призная, не я разбрах.

    Щае коментирам обаче едно изречение, стоящо отделно като самостоятелен параграф – само по себе си микротеза: „Впрочем, дали в държавните дела бихме допуснали човек, робуващ на инстинктите си? По-скоро обратното.“

    Отговорът ми на тази скрита микротеза е: не, не е по-скоро обратното. Ние (избирателите? обществото?) допускаме в държавното управление основно хора, робуващи на желанията си, на егоизма си и на самомнението си. Бих казал дори, че хората, които участват в държавото управление, се смоподбират по критерии, които включват намалена чувствителност към морала и към интересите на обществото като цяло за сметка на личните интереси.

    Казах, че няма да коментирам по общата теза на текста, но размислих. Да,вярно е, че сме истински хора само ако живеем в рамка на самоналожени ограничения – те ни определят като личности. Но никъде не е казано колко голяма може/трябва да е тази рамка. Възможностите за експериментиране са безгранчни и колкото и да ги насилваме, рамка ще продължи да съществува.