Facebook YouTube Vbox7 Twitter Mixcloud

Ти си роза, ти си крем, следващият, моля!

man-woman-heart-1-1307411

В една от своите TED лекции, посветена на изневярата и нейното преосмисляне в съвременен контекст, популярната белгийска психотерапевтка Естер Перел разсъждава за развода не като бягство от нещо лошо, а като стремеж към нещо повече. Стремеж, сякаш някак си естествено заложен в основите на масовата култура, която крещи в лицата ни „ти заслужаваш да си щастлив“ и където „щастлив“ означава да притежаваш oще, да консумираш още от живота. Да имаш нещо отвъд това, което си, без значение кой си и какъв си.

Не знам при вас как е, но с приятели често отбелязваме как всички напоследък се разделят. Наблюдава се някакъв бум на разпадащите се връзки. Колко пъти ви се е случвало да вярвате, че той и тя са перфектната двойка? „Колко са щастливи само! Не е истина!“ Е, впоследствие се оказва, че наистина не е истина, когато в един обикновен ден този своеобразен волтрон рязко се разпадне и всичко рухне. Той ще замине на морето сам с компания кочове, за да ближе текила от деколтето на непозната танцьорка в бар на плажа, тя пък след 2 месеца вече ще е бременна от друг, за когото абсолютно никой не е чувал нищо досега. Освен, че се казва Жоро.

„Имали са си проблеми“ ще си кажем ние и ще продължим да се занимаваме със собствените си животи и хората, пристигащи и напускащи именно тях. Да, но и баба ми си е имала проблеми. Не, не, няма да изпадам в романтични превъзнасяния по времето на „чистата“ любов отпреди сто години. И тогава са си късали нервите и са си кръшкали, но просто е трябвало да седят заедно, защото иначе – край! Срам и позор! Провал. Това е истината.

Сега вече имаме свободата да правим „каквото си искаме“ и по-особеното – имаме онова неопределено, но сякаш в кърпа вързано „повече“, което ни чака на златен поднос зад ъгъла във всеки един момент от живота ни, независимо дали става дума за мобилни или интимни връзки. И сме се оплели като пилета в кълчища.

Да, днес повече от всякога ние очакваме още. Още от работодателя си, още от душгела си, от храната си, партньора си, от децата си и съществуването си изобщо. Трудно дефинираме кое е онова „повече“, което ни липсва, защото „повече“ всъщност е всичко останало, което се случва или стои някъде там, на рафта с неизброими сходни „стоки“ в супермаркета, докато ние правим други неща.

Когато преди половин век Мик Джагър е изпял за първи път “I Can’t Get No Satisfaction”, пародирайки консуматорското опростачване на западния човек през 60-те, едва ли си е давал сметка, че всичко, някога автентично, за няколко десетилетия ще се комерсиализира до такава степен, че ще отиде по дяволите.

Стремежът към повече навярно е естествено изкушение за човека. Неслучайно алчността е посочена като смъртен грях в християнската етика. Но ако на Земята е имало времена, в които достъпът до блага и удоволствия е бил далеч по-оскъден, то сега сякаш всичко е на една ръка разстояние и е толкова много, че един човешки живот не стига, за да го имаш, вкусиш, изживееш.  А изкушението да го направиш, съответно, е много по-голямо.

Това, за добро или зло, касае и концепцията за „любовта на живота ми“. Плаващо, изглежда, понятие, което при съвременния човек обикновено променя смисъла си на 2-3-5 години.

Но все пак, колкото и да ни се ще на чувствителните душици, ние, хората, не сме моногамни същества по природа. И това може би е една от най-горчивите истини  в съществуването ни, с които трябва да се примирим. От една страна произлизаме от култура, която ни налага моногамния модел като норма, искаме да срещнем единствения, неповторим, подходящ човек, с когото да бъдем щастливи и сплотени до гроб. От друга страна, всичко това е абсолютен булшит и ние го знаем много добре, но не се отказваме. Продължаваме напред задъхани и озъртащи се, примирени и отегчени, приели се и предали се.

Паралелно с това  някои отдавна правят бизнес от вечното човешко неспокойствие, водят лекции по дзен, провеждат курсове по мир със себе си, по йога в офиса и в Макдоналдс, по култура на бавно и просто живеене в свят на истерия от бързане. Продават илюзия за досегаемо щастие, което още повече завърта колелото в посока на неудовлетворението. Междувременно Наталия Кобилкина се разведе, а Земята продължи да се върти.

А на фона на целия този цинизъм, парадоксално сякаш, днес изглежда, че идеята за романтичната любов е по-жива от всякога. Защото няма как да си циничен, без да бъдещ първо идеалист. Цинизмът е просто защитна реакция за чувствителната душевност на затъналия до гуша в отложени избори и решения човек. И докато обсъжда порно сюжети с усмивка на квартален пияница, той  всъщност мечтае, подобно на един пореден малък принц, неговата роза да е единствена и неповторима в цялата вселена. Забравяйки, че тя няма как да бъде друга, именно защото му принадлежи…

Гласове от Карадере

Това не може да стане

Facebook коментари

Бинар коментари (1) :

  1. тя ще замине утре някъде там на юг обреечена да е жена на друг