Richard Galliano vs Gotan Project

архив Джаzz+ фестивал

Галиано отново на Джаzz+ фестивал 2006

Краят на разговора ми с продуцента и неколкократен носител на „Латино Грами“ Оскар Гомес бе белязан от разсъжденията му за общността танго-самба-джаз. Докато обработвах за плейлиста на Дуенде последните по-скоро необичайни танго-трактовки на De-Phazz и Lenacay и по-обичайните на Чик Кърия, открих този свой текст в „Култура“ по повод организирания от Джаzz+ концерт на Ришар Галиано. Пускам го тук с условието, че е от почти десет години и слава Богу някои от референциите дори са забравени.  

Отдаденият на tango nuevo Ришар Галиано се превърна в безспорното събитие в претендиращия за разнообразие културен предколеден живот. И не защото отдавна не се бе случвало билетите да свършват дни преди концерта – при това без никакви афиши и телевизионни клипове. И не защото танго-явлението си има публиката, която само си е създало – не на последно място и чрез роящите се школи. И не защото няма нищо общо с комерсиалното латино и най-фрапантната му еманация Chihuahua.
А защото е честен. Отначало – докрай. Към учителя си Пиацола: след смъртта му Галиано решава, че ще свири и издава своята музика – нещо като почит към маестрото, запалил истинския пламък на джазмена. Но Галиано никога не се ограничава в джаза. Дори смята, че понякога класически инструменталисти (като членовете на сегашния му септет) са по-разкрепостени и могат да суингират не по-зле от джаз-музикантите. Мисля, че всички присъстващи на концерта го усетихме. Както усетихме и магията на позабравения акустичен звук – изумителната тишина на залата преди избухването на standing ovations.
По-късно Галиано бе категоричен: реакциите на публиката я нареждат в личните му пристрастия веднага след най-благодатната, италианската. Все пак да не забравяме връзката между средиземноморските му корени и тези на Пиацола и Аржентина. Но, както самият той държи да уточни – истинското аржентинско танго най-хубаво се свири от самите аржентинци. Затова няма и намерение да се мери с тях. Иска просто да го преразказва, без да го пречупва. И да бъде воден от дуалистичното му начало – нежното женско и яростното мъжко. Но ярост за живот, която е и битка за щастие, както е в песента му за Клод Нугаро „Vie Violence“ („Живот-насилие“). Защото ако Галиано споделя кауза, тя е именно срещу това банализиране на насилието. По думите на самия Галиано – с мелодия и хармония срещу ритмизираното насилие. И оттам – непоносимостта му към ритъм-боксовете и всички перфекционирани форми на дръм-машини.
А колкото до опозицията в заглавието, тя е част от облога ни. Според Галиано феновете на Готан проджект и тяхната версия на Sur едва ли харесват акустичния му септет и вариациите му върху същата тема. Според мен е обратното. И не само сред публиката в залата. Или сред редовните посетители в музикалните магазини. 


Volver? Vuelvo al Sur.

Двупосочният Хосе Мерсе

Facebook коментари

Бинар коментари (0) :