Добрите вибрации или Пат Матини с Unity Band

„Музиката е една, не се събуждам сутрин с мисълта да свиря джаз, защото джазът не е музикална, а културна, дори политическа категория. Джазът има собствен синтаксис, той е културно обусловен, но се развива отвъд културните дефиниции и ограничения. Затова и дискът се казва Unity Band. Първо, с музикантите сме заедно на тази земя, но никога не отиваме до някаква крайност в свиренето си, защото едновременно сме много акустични, но и много електрически, имаме много импровизации, но и много написана музика. Иначе името на албума е и референция към детството ми, когато лятната група, където свирехме с баща ми и брат ми (аз свирих на френчхорн и бях ужасен), също се казваше Unity Band.

Това е вторият за 30 години албум със саксофонисти  – може би защото бе трудно след влиянието, което имахме заедно с Майкъл Брейкър в ’80/81 – но Крис Потър продължава развитието си след бибопа и за мен е лицето на саксофона след Майкъл. Антонио Санчес бе свирил на ударните както с мен, така и с Крис и бе естествено да застане зад ударните. Така че когато ме попитат кои са любимите ми музиканти, казвам – вижте музикантите, с които съм свирил. Много от тях са ми много добри приятели, Чарли Хейдън например е може би най-добрият ми приятел в света. Музикантите, с които съм работил ги чувствам наистина като братя, първо – музикално, но после и човешки! Колкото до пиесите в албума – те са съобразени с хората, които ги свирят. Добре е, ако ви изглеждат лесни за слушане – и аз като слушам Пако, си казвам, че на него сигурно му е лесно да си го свири сам, но не знае какво ще е за мен. Но всичко в живота ни е въпрос на баланс – имам три малки деца вкъщи и искам да съм повече с тях, от друга страна съм толкова щастлив, че съм свирил с всички тези музиканти”.

Слушам как Пат представя на живо във FIP последния си албум Unity Band и се връщам мислено в Париж, но от другия бряг на Сена. Беше при второто ми пътуване там, някъде през 1987. Въпреки, че не можех да си наложа да обикна този град-мечта за мнозина, вече си бяхме станали прекалено близки, за да ме изненада. Тогава я видях. Мисля, че бе на нивото на погледа ми, и то на едно никакво място. Стоеше сама, необезпокоявана, като че очакваше появата ми от нищото. В такива моменти взимам решенията мигновено. Протегнах ръка към нея бързо. Сигурен съм, че никой не ме забеляза. Взех я и с едно движение я пуснах в уолкмена, с който по онова време не се разделях. Той имаше укв-радио и бе рекордер, което ми позволяваше докато се разхождам из Париж или Мадрид, да записвам на мига това, което ми хареса. Но с нея един различен звуков свят влезе в слушалките. Може би краят на фрий-джаза нямаше да е толкова запомнящ се без Song X. Така пишеше на касетката, която незнайно кой незнайно как и незнайно защо бе заложил на пътя ми. Пазя я досега.

Юли 2000, джаз-фестивалът във Витория-Гастеиц. Не очаквах, че ще го видя след концерта на традиционния нощен джем-сешън в съседния хотел. Току-що се бе порязал, докато разписваше в тъмното подадената му китара, но не се поколеба и за миг да застане пред микрофона ми, нито пък аз да запазя следите от кръвта му на обложката на диска. Години по-късно си позволих да му припомня случката – седяхме на дървените пейки на кетъринга на Jazz sous les pommiers в Кутанс, току-що бе свършил концерта му с Чарли Хейдън. Мислех, че е забравил случката, но се оказа, че пази свързаните с китари спомени. Реших и аз да ги пазя в бъдеще. Година по-късно, когато на огромните екрани до сцената в Античния театър във Виен се появи тригрифната му китара в едър план, се опитах да я вкарам в един кадър с прелитащите на фона на залеза лястовици.

Тогава още не знаех, че китарата се казва Пикасо и че за пръв път се появява като звук на семплиран саксофон в парчето Mob Job от същия този Song X, където не фигурира с името Pikasso, дадено й от лютиерката Manzer, а като синти-китара.

Вече не можех да сбъркам звучността й на съвременна арфа. Реших, че най-много й подхожда мекотата на Ана-Мария Йопек в Cichy Zapada Zmrok, началната композиция на Upojenie – особено на концерта им във Варшава. Но това бе докато Карлос Галилея не пусна в средата на юни 2011 The Sounds of Silence в интерпретацията на Пат. Още не бях чул предстоящия да излезе What Is All About, но си казах, че ми харесва повече от оригинала. В свое интервю по TSF Jazz, месец по-късно Пат признава, че получил ентусиазирана похвала по мейла от Пол Саймън и това го трогнало страхотно пред вид стотиците съществуващи репризи на песента.

В същото си интервю Пат не крие и притесненията си, откакто има Пикасо, какво точно да свири на него. Както и за причината за появата на двата макар и поредни, все пак коренно различни солови албуми – What Is All About се ражда като на шега, в домашни условия, веднага след края на концертното турне по представянето на китарно-роботизирания Orchestrion.

Да напомням ли, че концепцията и името му идват от старите музикални „автомати” или механични оркестри? Пат кръстосва Америка в търсене на продължители на традициите на механичните пиана. На едно място разработват идеите му за струнната секция, на друго го очарова „бутилковия орган”, свирещ с въздух, подаван в гърлата на различна степен празни бирени бутилки. За разнообразие има и малко винени бутилки, както и такива от водка. Полифонията му омагьосва Пат – в репортаж, включен в участието му в сутрешен блок на CBS го виждаме как се радва на чудесния отговор, който „биреният орган” дава на изсвирените на китарата акорди. Радвам се и аз, че една от мечтите на Борис Виан – тази за пианоктейла – е почти достигната от джазмен-визионер като самия него.

Неслучайно наричат Пат артист-визионер. И го канят година след Боби Макферин, на Световния фестивал на науката, където модератори, които са едновременно учени и музиканти се опитват да навлязат пред публика в тайните на творчеството. И Пат, както и Боби по-скоро омагьосват, отколкото отмагьосват с научни доказателства как при тях прехвърчат искрите на спонтанността, къде са техните биологични центрове на креативността и кои са точните неврологични процеси при импровизация и съответно какво ни разкриват те за структурата на мозъка. Добрите вибрации – в глас, в 42-струнен Пикасо или в Бирен орган са достатъчни някои да определят музиката за универсален език, а други да добавят към тази универсалност и съдържанието на опразнената бутилка, послужила впоследствие и за музикален инструмент. Импровизациите на Макферин във видеото по темата „Ноти и неврони – в търсене на общия хорус” илюстрират обхвата на темата, без да дават окончателен отговор. Със сигурност и тези на Матини в София само го загатнаха, важното е, че макар и за малко, ежедневието ни се изпълва с добри вибрации. И за финал отново Пат пред FIP:Оркестрион бе проектът който показа до каква степен съм луд, дори и най-близките ми се бяха поизплашили. Бе забавно, защото си го мечтаех от малък, а и никой не го бе правил преди мен. Представих го на 130 концерта, първият бе в Кутанс и бях притеснен като в нощта преди да се роди първият ми син – мислех си, че ще ме замерят с домати и се молех поне да са пресни. Но интересното е, че публиката дори и не разбира докрай какво се случва – това бе целта ми, без компютър на сцената, все едно си на магично представление. Контролирах нещата с краката си, за да не могат тези, които ме гледат да си дадат сметка какво точно правя. И тогава редувах написаното с дълги моменти импровизация. Затова и се радвам, че след края на турнето записите влязоха в продукция на 3d-IMAX и отделно саундтрак към него, чакайте ги в есента на 2012!.”

Да носиш морето със себе си

Хавиер Бардем – неуловим и в музиката

Facebook коментари

Бинар коментари (0) :