Едно интервю с Паулу Коелю

Чуваме се с Паулу към 10 сутринта негово време. Разбрали сме се още предния ден да си поговорим искрено и цинично за писането (чакам някакви съвети), общественото внимание и моделките. Звучи доста свеж и посръбва турско кафе, не знам защо, така че пускам апликацията на телефона си (никой не ползва диктофон с касетка – колеги, бъдете поне една капка реалисти през 2015 г., моля) и започваме.

Н.К.: – Как си, Паулу, готвиш ли следващия шедьовър, който да пуснеш на международния, а после и на българския пазар?

П.К.: (Шепне) Копеле, как да съм, чакай само да изляза от спалнята, да не събудя жените тука. (Пауза.) Ми, да, окей съм, сега мисля да си взема едно кафе с бърбън и да се плесна на терасата – към 80 квадрата е – и там да си говорим. Нали нямаш лищо против, колега?

Н.К.: Нямам, много ясно. Кажи сега за следващата книга.

П.К.: Да ти кажа честно, след „Изневяра“ от миналата година нещо не ми се пишат романи. Знам, че сега читателите на Бинар ще се разочароват, ама не ми дреме, ще правя к’вото си искам, ей!

Н.К.: Окей, Паулу, окей, не се пали сега. Е, какво следва тогава? На поезия ли ще минеш? Или драматургия? Или разкази?

П.К.: (Малко по-спокоен) Разбрах, че в България много вървят тия, безсмислените стихчета – взимаш малко сънотворни и после драскаш каквото ти падне. И всички те обявяват за гений. Има ли шанс да пусна на вашия пазар нещо такова?

Н.К.: Е, как да няма. Тука има ужасно много поети, които пишат яката работа нонсенс велика поезия. Или за дамско бельо нещо. Или и двете. Ще избиеш рибата, честно.

П.К.: Рибата?

Н.К.: Не ми обръщай внимание. По-добре ми кажи вярно ли е, че ако обичаш някого, трябва да го оставиш да се наспи?

П.К.: Батко, да. Категорично. На мен ми се такова мадрето, ако не спя едни 10-12 часа. Момент… Бърта, донеси ми една бира на терасата!… Ти си сладурче!

Н.К.: Кудос, Паулу, и ти не си лош.

П.К.: Не, на Бърта говорех, домашната ми помощничка. Взех си една лелка да ми готви и чисти, кръстих я на онази прислужница от „Двама мъже и половина“. Та, да, сънят е на първо място, държа много на това. Ето затова съм оставил онези три момичета да си поспят до късно – за красива кожа, ала-бала, сещаш се.

Н.К.: Паулу, ти си велик. Кажи, че са моделки…

П.К.: Естествено, че са моделки. Има един пикльо – Хорхе – пробва се да ми гепи аудиторията, ама още го водя с много, всички знаят „Алхимикът“.

Н.К.: Дай да ти задам един стажантски въпрос: „Ти смяташ ли се за литературен алхимик?“.

П.К.: (Бърта явно му е донесла бирата и той сръбва стабилно и звучно) Батенце, да, в сутрини като тази – да. Щастлив съм, да ти кажа честно – имам си кинти, женки, пиша си, не е никак лошо.

Н.К.: Е, добре, ама не се ли случва да седнеш и да заплачеш край река Пиедра? И решавал ли си да умреш като Вероника?

П.К.: Ейййц, евала, копеле, много оригинално. You zinged me with that, дет’ се вика. Сега трябва да кажа нещо, че истинският творец винаги е в депресия, ама това ще е лъжа. При мен си е много прилично. Даже знаеш ли какво ти предлагам? Много си ми симпатичен така, по гласа – какво ще кажеш да направим остатъка от интервюто тука, на терасата? Ще ти пратя едно чартърче – всичко си има вътре – ще излезем до плажа, утре ще направим интервюто и ще те върна пак със самолета. Ще ми пратиш ли адреса си по факса?

Н.К.: По факса? Паулу, никой вече не ползва факс. На мейла ще ти метна, щом чак пък толкова искаш. Хайде, пълня раницата и чакам пилота. Но това дотук ще го публикувам, да знаеш.

П.К.: Бърта, може ли и едно кафе?… Да, прави там, каквото си искаш. ЗвЪнни после.

Как да си направиш къмпинг

Разходка в мрака

Facebook коментари

Бинар коментари (1) :