За „Ръкописът“, литературните агенти и писането. Разговор с писателя Нинко Кирилов

Бинар
Преди 2 години
Виж с шрифт Adys

Публикуваме интервюто на книжния блогър Мартин Касабов с писателя Нинко Кирилов без корекции. 


Кирилов… (мога да те наричам Кирилов за пред хората, нали?)

Ти май си ме наричаш така по принцип, тъй че действай, както ти е удобно. Тук съм.

Добре. Кирилов, ще участваш ли в литературното риалити на БНТ „Ръкописът“?

Не. Това е много добър отговор, знам. Ще ме питаш ли защо?

Мислех си го, да.

Имам някакво уважение към хората, които са се пробвали със свой роман за това риалити. На мен не ми се работи по този начин. Иначе нали знаеш, че лицензът за това предаване е италиански и там е претърпял симпатично фиаско?

Да, но според Умберто Еко в италианското метро не се четат книги. Ти имаш разказ за метрото. Може би българите четат повече. Няма ли да е интересно да се следи това предаване, да се направят някои изводи. Поне от занаятчийска гледна точка ще гледаш?

Ще е интересно. Ще гледам, макар че звучи като Big Brother за пишещи хора. In other news няма значение дали Якопо Белбо ще влезе в родното метро и ще чуе „Внимание, вратите се затварят“, но писането ни няма да задобрее или да се скофти брутално.

Може да се преориентираш. Да видиш какво се търси в момента. Или това не те вълнува? С други думи, Кирилов, питам те дали искаш да се продаваш добре или гониш признанието на познавачите и място в историята

Не знам. Искам да ПИША добре. А не да се продавам добре. Виж колко публикоугодно звучи това… В България и да се продаваш окей, няма как да си Брет Ийстън Елис, Мартин Еймис, Дон ДеЛило или някой от този съвременен ранг. Ти нещо да кажеш за литературните агенти? Ако писателят трябва да пише, да си намери издателство, да си промотира книгата (когато вече е книга, а не само ръкопис), да организира четения (с транспорт, престой и т.н.) и всичко около това, дали вече не е предимно свой собствен агент и не губи от времето си за писане?

Нали знаеш, че тия агенти ще са предимно безскрупулни нещастници, които използват механизми като „Какво четеш“, за да пробутват тези, които им плащат. После, разбира се, това ще се амортизира и ще търсят нови методи. Не казвам, че измежду всички няма да се появи и нещо добро, но засега съм песимист. Да разбирам ли, че не си доволен от това, което виждаш? Какво би променил? Повече клубове, по-добри условия, реклама, грижа за книгата от издателите?

Виж, един герой, Кирилов се казва, на Достоевски твърди, че човек е нещастен, само защото не знае, че е щастлив. Ние мрънкаме, защото не знаем, че можем да не мрънкаме. Уж недоволството и социалното самосъзнание разграничават разумния индивид от пошлите подобия, но, виж, постоянното оплакване е толкова присъща черта на българина, че и да критикуваш чистия разум като Кант (а то един чист разум – с книга да го посочиш), резултатът ще е много под задоволителния. Положението е: „Мрън-мрън, снощи направИ ли се? – Ма, разбира се!“. Да, можем да имаме повече места за литературни четения, както и грижи за книгите, но най-важни са читателите, нали така? Докато нямаме масова паракултура, която да дълбае по свое желание в интелектуалния ареал, няма как да очакваме някаква културна псевдореволюция. Кажи какво става с БГ книгите при продажбата им в големите вериги?

Да не говорим за това как ще окултОрим българите. Това е доста наивно начинание. В книжарницата, където работя, рядко има интерес към по-качествени български автори. Въпреки че новите им книги са изложени на видно място. Не е ли добре, че има интерес към Терзийски и Филипова, които станаха нарицателни за посредственост. Поне хората обръщат поглед към нашите автори. За това спомогнаха и Господинов и Русков А може би и риалитито сега. Ако в него се говори за интересни автори. Не мрънкаме ли ние прекалено много? Може би е по-добре вече да не си срещу тълпата, а с нея. Бунтувайки се срещу бунтуващите се, които също много често създават общност и стават еднакво досадни и предвидими.

Това е някаква излишна полемика май. Ако вярваме на Салвадор Дали, скромността не трябва да е най-голямата ни добродетел. Няма значение кой е посредствен и кой – по-високо. Щом читателите посягат към съвременна българска литература, все ще има как да си изградят някакво мнение. А е важно да имат мнение. Нали помниш Брехт, който казва, че никой няма да пита колко кофти е било времето, а защо са мълчали поетите му? Е, авторите днес не трябва да мълчим. В художествената литература реална цензура няма – можеш да напишеш каквото си искаш. Което е много удобно. Сатира, пародия, екзистенциална ирония, поведенчески сарказъм – пишеш и ако си достатъчно добър, това стига до хората. И е някакъв вид бунт. Или пък приемане на културната парадигма. Реално, няма особено значение.

Добре. Какво правиш по въпроса? Последната ти книга е от далечната 2013 година. Това е несериозно. Знаеш, че харесвам разказите ти.

Аз не искам и не мога да пиша по 2-3 книги на година, както прави един от споменатите от теб автори. Не влизам в обувките и бункера на Селинджър, за да се затворя и да създавам мистичен ореол около книгите си. Както казва Ивайло Нойзи Цветков, трябва внимание към детайла. И както пък пише Радослав Парушев, не искам да работя на принципа „Абе, и така става“. Трябва да се работи с перфекционизъм, защото иначе гадните копеленца ще победят – само гледат да свалим гарда. И изобщо – да, наскоро ми казаха, че съм се затворил в един балон и възприемам грешно културната ни действителност. И че съм бил (цитирам) интелектуалец-мизантроп. А от такива пошли генерализации никой няма полза. Ако сутрин слушането на някои ноктюрнота на Шопен ти помага на писането – всичко е наред. Не е нужно обаче да го афишираш и да се правиш на велик. Всеки си има модел на работа и няма особено значение дали е част от т.нар. масовка, или е някакъв ярък маргинал. Може пък точно тази алиенация да е неговият персонален ключ към качването на ниво. Не е нормално вечно да мрънкаме, защото, видиш ли, не сме разбрани от читателите си. Стига толкова, не сме момичета на по 16 години. Ако ми намалят хонорара в някое издание, няма да напиша ферман, че – ето, тия профани не разбират величавото ми изкуство.

Кое според теб е по-достойно за уважение? Трудът, който един писател полага за книгата си, или крайният резултат? Защото, знаеш, има хора, които работят по 2 години върху роман и резултатът е нещо средно, а има и такива, които за една седмица постигат величие в работата си.

Категорично резултатът. Всичко останало е поза, лъжа и най-вече комплекс. Трябва да уточня: резултатът има няколко степени при писателя. Има пирамидална структура: собствено одобрение, аудитория, собствено, аудитория, собствено и т.н. Аудиторията е първият читател, критикът, масовият потребител, всеки. Важно е писателят да знае колко да се влияе от всеки критик. И, повтарям се, извинявай: да не мрънка. Ако си добър, си добър – simple as that.

А има ли критика у нас?

Има. Ти и още няколко книжни блогъра. Това е както ласкателно, така и тъжно.

Все още има търкания между нас, самоуките, и академиците. Да се надяваме, че някога ще се появи мост и двете страни ще си вземат поука. В името на доброто писане. Като писател кое те интересува? Обществото или вътрешния живот на човека?

В различни моменти различен е водещият елемент. Понякога е Достоевски, понякога е Ъпдайк. Във всеки случай (оп, момент за шокче) е идеята да си по-добър от идолите си. Ако в един момент се откажеш, значи не си достатъчно добър. Ако някога спреш да пишеш, може би трябва да спреш да пишеш. Като писател, важното е – извинявай за клишето – да си човек и после писател. Хуманист трябва да си… Няма значение кой те смята за мизантроп. На финала авторът е победител, обществото и вътрешният живот са едно цяло – дай някакво самаадхи, нирвана, Кастанедиански скок да има (може и като дон Хуан Матус, дон Хенаро или дон Мигел Руис). Ще видим кой ще оцелее след последния текст или след последната планета на Екзюпери, стига мрън.

Може би има твърде много приятелски кръгове, които трябва да отидат по дяволите, за да видим нещо стойностно. Всъщност, истинските творци бягат от каквито и да е ограничения и кръгове. Боуи, Буковски, Селинджър – дали някога ще видим подобна свобода и у нас?

Мисля, че сме я виждали и носеше името Димитър Воев. Хубаво е, че нямаме „българския Боуи“ или „българския Селинджър“ – стига с тази пошла имитативност, която ни е доста присъща в културен аспект. Чакам примерно да обявят някой словенски поет за „словенския Вапцаров“, няма да е никак лошо.

Ок. Стига толкова. Последни думи?

Нямам. И без това бях прекалено многословен, дай да не отегчаваме читателите.

Читатели? Какви читатели?

Катя Атанасова и Лигата на необикновените джентълмени

Райчо Станев или илюстраторът с кауза

Facebook коментари

Бинар коментари (1) :

  1. аууу, доста е директен този, браво. ама кой ли ще го чете – виж ако беше калин терзийски…