Слушай, Марлон!

27/11/2015

Реших да гледам документалния филм „Слушай, Марлон!“ (2015) – част от програмата на Киномания, понеже чувствам Марлон много близък още от детството ми. Марлон Брандо е любимият актьор на майка ми. Изключително красив и въздействащ от черно-бялата картичка, която тя пазеше. Единствената останала от колекцията й. Не могла да се раздели с нея/с него. А аз често отварях кутията с важни символи на младостта и ги съзерцавах. След това станах свидетел на остаряването му, но и на играта в едни от най-важните роли в кино историята. Да, Марлон е история! И преди този филм бях изпълнена с клишета за него.

На екрана изниква компютърен образ на възрастния актьор, мислите му летят, чуваме сякаш лебедовата му песен. Краят на актьорството въобще, изместено от дигиталния пръст на технологиите. През живота си Брандо прави стотици архивни записи, които не са били обществено достояние до този момент. Това е неговият автобиографичен звук, който движи напред разказа във филма на режисьора и сценариста Стеван Райли.

Другото, което също е червена нишка, са кадри от новинарски блок, които предвещават случването на нещо фатално, нещастие в дома на световноизвестния актьор. Смъртта ще се прояви по най-стъписващия начин.

Трето – Шекспир. Сонети, думи, поезия, изречена от актьора с най-голямата възможна житейска болка – да бъдеш откровен пред самия себе си…

10, 9, 8, 7, 6… 1. Самохипнозата на Марлон започва с неистовото желание да разбере през всичките тези години – защо е такъв… Следваме гласа през най-светлите и тъмни моменти от живота му, за да познаем човека.

„Дойдох в Ню Йорк със скъсани чорапи и проблеми с паметта…“ Без образование, но с огромното желание да се учи, той попада в New School и школата на Стела Адлър. Решава не просто да стане актьор, а да бъде много добър в това изкуство. „Не се страхувай“, каза Стела. „Имаш правото да бъдеш този, който си, там, където си, по начина, по който си.“

Придобитото знание, но и собственият усет, го водят към най-великата му театрална роля – на Станли Ковалски в пиесата „Трамвай Желание“.  С тези факти ние навлизаме в детските му спомени. Сладкият дъх на алкохол на майка му, нежната и пречупена душа. Коравият, алкохолизиран, пътуващ баща, който пребива. Какъв е бил пусковият режим на гняв в сцените от „Трамвай Желание“ – споменът от детството за пиянските свади и побоища.

След това се обръща към киното. Иска да тръгне по тази пътека и да докаже, че лицето може да бъде сцена.

Под влияние на новите течения, играта във филмите се променя и Марлон се явява новият вид актьор, който играе възможно най-близко до реалността. Както самият той казва, така, че да откъсне зрителя от всичко, включително и от пуканките му.  Признат е още от първите си опити, получава Оскар за най-добра мъжка роля за играта си в „На кея“. Превръща се в култов актьор. Това слага началото на ужаса от публичността, който го съпътства през целия му живот.

Спомените се преплитат с един особено ценен такъв, за наетата гувернантка Ърми, с тъмна кожа, красота и доброта. Така идва първата любов, за да го напусне, когато е на 17 години. Майка му изчезва някъде, защото няма как вече да му бъде майка. А любовта към жената остава белязана от раздяла и неудовлетвореност. Марлон ще търси сред хилядите си завоевания нуждата от това да бъде обичан и разбиран.

Първата законна съпруга се казва Ана Кашви. Година след брака те се разделят. Ражда им се син – Крисчън, който ще бъде повод за много скандали, незаконни действия и гняв.

Има едно специално място за Марлон, което за известен период от време му носи покой и това е Таити. За него чете от списанията „Нешънъл Джиографик“, докато е изпратен във военна академия от баща си. Единственият изход от механичността, в която е обучаван, е мечтата за природата и хората на Таити. От любовта му с таитянка ще се роди дъщеря му – Шейен.

Филмът „Бунтът на Баунти“ му носи първата среща с Таити, но и сблъсъците с тежката холивудска машина и непризнаването на личността. „Пари, пари, пари“ – повтаря Марлон, от това се интересуват продуцентите, а е не какво мисли и чувства, още по-малко предлага. Разбира се, веднага е анатемосан като краен тип, който не спазва срокове и се бърка в сценария. Марлон признава, че въпреки сложената маска на безразличие, го е преживял много тежко.

Винаги е ненавиждал несправедливостта и агресията спрямо хората. Затова става активист в борбата на черните хора в Щатите. „Ако не се погрижа за ближния, кой съм аз“, пита се Марлон и продължава: – „Аз се застъпвам не за чернокожите, а за човечеството“.

Другата кауза, която го вълнува, са правата на американските индианци. Това също е битка, която реално е могла да отнеме живота му. Факт е, че връща втория си Оскар за „Кръстникът“ на Академията заради начина, по който са представяни индианците в холивудските продукции – зли, агресивни, мръсни…

Актьорът споделя и колебанията си по отношение на Вито Корлеоне. Освен че Копола се е съмнявал в него, Брандо също не бил убеден в образа. Намира ключ, освен памука в бузите, за да звучи като прострелян в гърлото, и решава, че този престъпник не е лош човек, а герой и така ще го изиграе…

„Няма да падна в краката на американците и да им разкрия душата си…“. Това се чува от гласа  на актьора. Ужасът да се разкрие. Но се случва във филма „Последно танго в Париж“. Доверието между Бертолучи и Брандо се гради бавно, защото режисьорът желае да види във филма си Марлон от масата в ресторанта след снимки, от разговора в кафето. Марлон се притеснява, че Бертолучи всъщност иска да направи „идеален автобиографичен скеч за самия него“, но те постигат непостижимото, когато киното разрушава собствените си рамки.

А как човек да се справи със страха – като го изиграе, разбира се. Това се случва през ролята на полк. Уолтър Курц в „Апокалипсис сега“. Гласът от касета ни разкрива, че той самият е променил ролята на Курц. Направо е пренаписал сценария. Решил сцената, в която Курц говори в близък кадър, да е в сенки и полутон. Разбира се, Копола е на друго мнение, обвинява го в безхаберие, извънредно напълняване, което е наложило снимането по този начин, закъсняване със сроковете и досадно бъркане в сценария.

Марлон говори за своето напълняване и за това как храната му е била винаги приятелка. Още от дете. Измъквала го е от самотата, от неуютността, от ужаса…

В хода на филма се разплитат и кадрите от новинарския блок. Това е убийството на приятеля на неговата дъщеря Шейен. Извършителят е нейният полубрат – Крисчън. Виждаме актьора съсипан. След това губи и дъщеря си – тя се самоубива.

А касетките се трупат, запълват чували, Марлон не спира да говори със себе си… Чудех се в тези моменти, дали е искал записите някога да бъдат чути, направени на филм…

Последната изповед започва така – с 29-и сонет на Шекспир:

Когато и бездушната Съдба,

и хората ме гледат с неприязън,

аз пълня свода с горестна молба

и питам го, защо съм тъй наказан

И продължава…

„Понякога се събуждам сутрин, обръщам се и си казвам – какъв живот, Боже, не разбирам защо трябваше да стане така, аз живях лошо, по-лошо, отколкото може да си представиш. Опитваш да бъдеш силен, но всеки има своята точка на пречупване…

Дал съм хиляди долари за психоанализа, абсолютно не помагат, нужно ми беше време да разбера, че трябва сам да си правя психоанализа.

Никой не е роден лош, повечето хора не могат да се откажат от своите емоционални навици, придобити през първите 10 години от живота им.“

Накрая прощава на баща си, защото проумява, че и той е имал същата тежка семейна съдба, изоставен на 4 години от майка си.

Призовава  се да се отпусне. Пълен покой. Умът ти утихва. Обзема те блаженство. До другия път. Заспи!

Ето тук в тази крайна точка, след цялата споделена болка, но и мъдрост, аз разбрах, че той  просто е искал да бъде изслушан… Благодаря ти, Марлон!

Марлон Брандо  (1924 – 2004)

Белослава Димитрова

от

публикувано на: 27/11/2015

БНР© 2018 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Дуенде
  • Фънк Соул
  • БГ Поп
  • Пънк Джаз
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: