Моята тревожна история с отворен край

explosion-101

Един ден преди половин година при мен дойде страхът и тревожността. Аз съм си тревожна от дете. Чичко Фройд веднага би ме сложил в графата невротичен тип. Паник атака. Супер е, точно все едно умираш. Който го е преживял, знае. Случи се на прага на една житейска криза. Можеше и по-рано или по-късно да се появи. Разбира се, има някакви обстоятелства, които се подреждат по определен начин, но не това е решаващото. Такъв човек си и все някъде ще избие.

После се сблъсках челно с най-големите си демони – натрапливите мисли. Автоматични са и не се махат, а мозъкът ти се превръща във всемогъщ враг. Някакъв побеснял изрод, който е готов всяка секунда да те погуби.

Имаше разни варианти да се превърна в човека-хапче (това е личен избор, всеки преценява как да си помогне, но медикаментите не променят нагласата ти към света), да се предам или да приема, че съм такава. Тревожността никога не си тръгва, просто се научаваш как да не й обръщаш внимание. Като някаква гадна твоя леля, която засяда в канапето отсреща, знае как най-много ще те засегне и си преде ли, преде, а ти си готов наистина да се хвърлиш отнякъде. Само че не го правиш, щото те е страх. Може да се измъкнеш със самодисциплина, движение и преразпределение в ценностната си система. И така лелята заедно с канапето лека-полека да избледнее.

Да не ти пука, че някой може да разбере, че имаш проблеми – всички имат, 20-30-40-50-годишните. Само баба ми няма, щото е преживяла война, режим и като цяло е ударила дзена. И оцелява като български пенсионер. Пък и знаете, че тревожните разстройства са състояние на модерния човек. Но винаги са съществували под една или друга форма. Просто защото не може всички да сме железни.

Имаш някакъв проблем в теб (винаги е в теб) и е дошло времето да го решиш. Може да се окаже, че са цял куп загнездени проблеми и проблемчета. Няма страшно, не си сам и време има. Твоето тяло и съзнание е решило да реагира по някакъв начин. Ето че ти се дава шанс.

Ще ти кажа какво подейства благоприятно при мен. Наистина се записах на спорт. В моя случай е йога. Ако някой преди година ми беше казал това, щях да се смея с цяло гърло. Аз съм най-негъвкавият човек, когото познавам. Баща ми го обяснява със здравите ми връзки, но аз не мога да си докосна краката посмъртно. Беше предизвикателство за мен да се занимавам с подобно нещо. Но го направих.

И, да, в началото не усещах удоволствие, обаче после се появи и всеки път е така. Като пусков механизъм е. Имай предвид, че като си подобен тип човек, със сигурност много обичаш и цениш живота, просто си се вкопчил и те е страх, а така реално не се живее.  Не допускай в името на живота да изтървеш целта на живота, както казва Ювенал –  а тя определено не е да са страхуваш. Трябва да занимаваш мозъка и тялото си с нещо всекидневно и систематично.

Другото е, че няма кой да те спаси. Малко като положението със страната ни – бяха ни учили от малки, че някой ще дойде да ни оправи и то наистина дойде един такъв и ни оправи. Втори, трети и така нататък. Но това е една друга приказка.

Или сам се хващаш за косата, или друг шанс не съществува. Има и хора, които не искат да си помогнат сами. Мазохизмът е голяма работа и допринася много за развитието на злото.

Започнах да говоря открито за проблемите си и да чета много по темата. Да ходя на психотерапия и да се срещам с една много смела жена, но това не ме е изцелило. Споко, можеш да се провалиш, това всъщност се случва под различна форма всекидневно, но ти трябва да го преживяваш, а не да стискаш коляното си или ръката на близкия си човек до пълно отчаяние, щото нещо не се е получило.

Можеш да преживееш и паник атаките, и епизодите на депресия, ако се научиш да бъдеш благодарен, но и търпелив. Дори за сполетялото те, защото излизаш  по-силен от всичко това. Няма какво да те бутне после външно. Наистина няма. Поне за определен период от време. И после пак ще се изправиш и ще приемеш същата доза страх, само че доста по-спокойно.

Не става лесно и трябва да съумяваш да прощаваш на себе си и на околните. Трудно е, но тогава осъзнаваш, че по друг начин няма да постигнеш баланс. И това не те прави нито будала, нито Буда, прави те свободен. Свободен от травмите, от преходността и желанието да се самоунищожаваш.

Но, да знаеш, няма как да стане изведнъж, дълго време си градил определен тип мисловни процеси. Аз например като малка – дете на 90-те, обожавах да седна с „Нощен труд“, надявам се тая помия да я няма вече, и да чета за ужасите по света и най-вече у нас. Просто ме успокояваше, че някъде е по-страшно и гадно. Сега бягам с триста от всичко токсично, от такива хора най-вече.

Намали оплакванията и самосъжалението. Адски вредно е, все едно в житейския бульон постоянно да сипваш сол, а после така или иначе да си го изпиеш сам. Пък и Толстой го е казал доста точно: „Всички щастливи семейства си приличат. Всяко семейство е нещастно по своему.“ Няма с какво да впечатлиш събеседника си, нито пък той може да изживее твоята болка. Това ми го каза един много близък човек, който ме обича, но ме предупреди, че през него няма как да премине моята емоция. Просто слуша и това е. Но пак е хубаво и помага.

Мога да разкажа още много неща, само че ще изляза навън и ще се радвам, че имам този ден днес. Макар да е сив, мрачен и дъждовен. Не предишния, онзи готиния, когато живеех крайно и всичко беше розово, но фалшиво. Няма и да се фиксирам в бъдещия момент, в който най-накрая ще се наредят нещата, а ще осъзная, че става дума за точно тук и сега. Затварям компютъра. Отивам да се разходя в едно място, наречено Надежда, ела с мен…

Д-р Радева ми е забранила да ям

Не дипломата за лекар те прави добър човек

Facebook коментари

Бинар коментари (0) :