Обратно в Белене

1

Вървим бавно и внимателно по един понтонен мост – аз, Нико и Радина. Преди това ни отвориха железните врати на функциониращия затвор, който се намира на брега на Белене, а пред нас се ширна Дунава и мостът, в чийто край е остров Персин. Там, където бащата на Нико е бил затворен след 1949 г., защото е бил находчив и работлив човек със своя земя, в която е вградил сърцето си. Радето – художник със свободна мисъл и дух, също е решила да почете паметта на загиналите тук и като спътник в живота на Нико да бъде до него. Крача и аз, незнаещата, но искаща да научи повече и да почувства. Същите желания преди години ме отведоха и в концентрационния лагер Берген-Белзен (Германия), където днес е място за памет.

Тръгнали сме да почетем паметта на жертвите на тоталитарния режим. За първи път ще станем част от помена, който иначе за 27-ми път се отбелязва в края на месец май на зловещо красивия остров Персин. Там на 27 април 1949 г. с поверително постановление на Министерския съвет е създаден трудовият лагер „Белене“.  В него десетки хиляди противници на комунистическата диктатура са били затворени без съд и присъда, поставени в нечовешки условия, принудени да извършват непосилен труд под въоръжена охрана. Гладът и униженията са били ежедневие.

Защо си причиняваш това – ме попита един приятел –  това са неприятни емоции… Пък и нямаш много общо. За да не забравя, му отвърнах, заради забравата често събитията в историята се повтарят с детайлна точност. И най-вече, за да чуя тишината на острова. По-късно тишината се превърна в нещо друго, още по-ценно… Но продължете и ще научите.

Не знаех много за Белене, два сухи факта – за лагера и за неслучилия се тук АЕЦ. Крайдунавското градче ни посрещна в трескава подготовка – с разбити пътища, но пък с почистени улици и опънати знамена на България и ЕС в очакване на президента Росен Плевнелиев  и на всички останали гости. Наш гид в това пътуване назад беше журналистът Христо Христов, посветил работа си на съдбата на репресираните от комунистическия режим хора. Негово дело е платформата Държавна сигурност.com. Той ни запозна с един много важен човек – отец Паоло Кортези, енорийски свещеник – чужденец от Италия и обединител на хората от Белене.

b_650_0_16777215_0___images_stories_Pamet_Chestvania_2016_7-Belene-galeria_DSC_0001

Отец Кортези (вляво) в работно облекло след поредното почистване на остров Персин заедно с Никодим Янушев – политически емигрант в Щатите. Снимка: Христо Христов.

Отец Павел, както го наричат местните, попада преди години в града на отец Евгений Босилков, провъзгласен за блажен от папа Йоан Павел II и решава да посвети мисията си на паметта на жертвите от лагера в Белене. Беленчани му се доверяват и заедно с тяхната постоянна помощ започват да се случват истински ценни промени. Защото тежките моменти от миналото се преодоляват не като се смитат под килима със срам, а като се говори за тях, осветяват се и по този начин злото може да изчезне завинаги.

Островът ни очаква, готов да разкаже всичко, което му се е случило. Мислех си, че езикът му е тишината, която цари на острова, но отец Кортези ме наведе на друга мисъл.  Той казва, че ако внимателно слушаш, ще чуеш песента на свободата. Под такъв надслов беше и тазгодишната среща на острова.

За да стигнем до Втори обект пътуваме 12 километра навътре в  сърцето на Персин. Странна е флората и фауната на това парче земя, прилича много на друго изстрадало място – Виетнам. Блатисто, опасано с папрати и различни нюанси на зеленото. Зелено като синьо, като кафяво, като изумрудено… Забелязах, че са цъфнали и вишки, но не за военно наблюдение, а за гледане на редки видове птици. Песента на свободата започна лека-полека да се чува…

Денят е адски горещ от сутринта, ние пристигаме на обекта някъде към 11 часа. Хората се събират и множеството разглежда изложбата на лагериста Петър Байчев, нарисувал мнозина от братята си по съдба. Неговият син успява да издира имената на всички тези хора и да опише съдбата им.

2

Нико намери едно сенчесто място, което ни запази от жаркото слънце, после в нашата зелена колиба приютихме още много хора. Оттам  наблюдавахме поклонението в памет на жертвите.

Речта на президента и самото му присъствие като държавен глава на остров Персин беше важен политически акт. За първи път от повече от 15 години действащ държавен глава уважава поклонението в памет на жертвите на Персин. А думите и истините, изречени от Росен Плевнелиев, бяха решаващи да се почувстваме заедно в общата мъка и памет. След като дълги години други държавни глави бяха избрали да не присъстват на този остров. Може би да ловуват някъде е било по-важна задача и разбира се – политическо решение.

Песента на свободата започна да се усилва в съзнанието ми и зазвуча с пълна сила след речта на отец Паоло Кортези. Чуйте я. Не искам да ви я преразказвам. Отец Кортези вярва, че ще превърнат това място в парк-мемориал, за да може да бъде посещавано всеки ден от хора, решили да научат повече и да се поклонят пред паметта на жертвите.

След това на зелената поляна се появи и Васко Кръпката, който ни изпя песен, в която със сигурност комунизмът си отива. Чухме и речите на наследниците на репресираните и на представители на Земеделския съюз. Близо 1000 души (по данни на КПП-то на затвора) ръкопляскахме, плакахме и повярвахме, че заедно можем да запеем песента на свободата. Защото тя се чува, когато има памет и има изговаряне на истините.

photo 1

В множество бяха и представители на мюфтийството и на наследници на български турци от Кърджали. Не са много хората, които знаят, че през 1985 г. на мястото на някогашния Втори обект на лагера „Белене” са изолирани над 500 български турци, арестувани за съпротива срещу насилственото преименуване, проведено от режима на БКП. През април 1986 г. задържаните обявяват гладна стачка, която продължава 30 дни. В началото на месец май 1986 г. повечето от лагеристите са освободени от „Белене” и са интернирани в различни райони на страната.

Видяхме и един православен свещеник, който сигурно е присъствал по свое желание. Понеже въпреки поканите към Светия синод, няма висши официални представители от негова страна, за разлика от другите християнски деноминации и представителите на мюфтийството.

След музиката, поезията, думите, споделеното време заедно, всеки един от нас се отправи с парче Персин в сърцето си назад към вкъщи. Автобусите ни оставиха на брега и пак трябваше да преминем по понтонния мост. Повечето мълчахме и си гледахме в краката. Внимавахме за минаващите покрай нас коли. Всеки пазеше другия.photo 3

В един момент един възрастен господин избърза напред и настигна Нико, каза му нещо от сорта: „Баща ми беше тук, починал е тук. Дано са го погребали на брега, той обичаше водата.“ Нико го погледна и каза: „Моят също е бил тук, после по други лагери, върна се разбит у нас. Бях на 10 години. След два дни почина.“ Може и да не са били точно два дните, но в неговото детско съзнание баща му се е върнал и е починал. Защото се е прибрал вече мъртъв. Двамата крачеха до края на моста мълчаливо, а после си стиснаха ръцете. Болката беше поделена.

Ден по-късно, след като споделих с баща ми за преживяното, разбрах че моят собствен чичо Гошо – брат на дядо ми Васил, също е бил въдворен в лагера на остров Персин. Баща ми не е искал да ме натоварва с този факт… А аз му благодарих, че е споделил истината. Замислих се за миналото и рода си. Тези двама братя с македонски корен, успешни търговци в София, починаха, без да ги опозная. Светла им памет! Помним.

Чергата и Дряновските баби

Да върнеш славата на Свежен - селото на бабите с фейсбук

Facebook коментари

Бинар коментари (0) :