Facebook YouTube Vbox7 Twitter Mixcloud

Да върнеш славата на Свежен – селото на бабите с фейсбук

Антония Антонова
Преди 9 месеца

През май 2016 г. в село Свежен имаше тържества – както за 24 май, така и по повод 100 години подводничарство в България. От селото е първият офицер-подводничар – капитан първи ранг Рашко Серафимов.

Докато българите в чужбина отстояват правото си на глас, а информационните емисии тук ни занимават с кмета на село Галиче Ценко Чоков и тонове всякакъв несмилаем кич, в красивото планинско село Свежен се случват добри неща.

Христо Енков е кмет, но не и политик. Поне той самият не се определя като такъв. Христо е трудолюбив човек и безнадежден ентусиаст, който цял живот работи отдадено и с голяма доза адреналин при изпълнението на всяка задача, с която се захваща в професионалния си път. Кариерата му се развива извън пределите на родината, където го отвежда любовта към съпругата му – датчанката Дорте.

Завършил енергетика в техникума в Карлово, той 25 години работи в „Сименс“, Дания. Стартира от монтьор и стига до ръководител на екип от сто човека. През целия си живот Христо изпълнява проекти. И през целия си съвместен живот с Дорте двамата знаят, че ще се завърнат в България.

Когато се пенсионират, те пристигат за постоянно у нас през 2013-та година и малко след това стартират най-големия проект в живота си – Свежен, родното село на майката на Христо. Това начинание, както повечето неща, които му се случват, не е планирано, но е прегърнато.

Аз не съм политик. Използвам политиката като средство за постигане на целта. Не мога да бъда представител на никоя партия. По-реален тип съм. Държавите се ръководят от политици, но нивото на държавата се гради от хората. А ние тук в България много повече искаме, отколкото даваме.

Кметът на село Свежен Христо Енков и неговата съпруга Дорте.

Село Свежен е архитектурно-исторически резерват. Разположено е в Сърнена Средна гора, област Пловдив. Според някои изследователи на връх Кадрафил, под който е разположена надгробната плоча в памет на Хаджи Димитър, е лобното място на славния войвода.

Селото е основано през 14 век. Счита се, че за първи път то е населено от избягали от Търново боляри. До 1934 г. се нарича Аджар, което в превод от турски означава „здрав/каменен.“

Там се развива и Аджарската книжовна школа, която по време на османското владичество е продължение на Търновската книжовна школа. През 17 век в тогавашната църква „Св. Георги“ в селото се създават много требници, минеи, евангелия, дамаскини. Преписва се Паисиевата история.

Селото е опожарено през лятото на 1877 г., по време на Руско-турската освободителна война от отстъпващите орди на Сюлейман паша. От над 1200 къщи остават към 100.

В момента в Свежен живеят около 107 постоянни жители, но лятото населението достига 1200 души. Христо Енков е кмет от есента на 2015 г. и има една цел: да върне старата слава на селото.

През целия ми живот ми е доставяло удоволствие да работя. Прибрахме се и си стиснахме ръцете с Дорте, че спираме с проектите. Но когато идваш отвън, виждаш възможностите по-ясно. Искахме да помогнем на селото. Опитахме се да разговаряме с кмета тогава. Няколко пъти предложихме да създадем мрежа от хора от цяла България, свързани със Свежен, заедно с които да работим за развитието на селото. Отговорът беше: „Това не е моя работа“.

Православният храм в селото, където и днес се правят кръщенета.

Един ден при Христо идват група жители на селото и започват да го убеждават да се кандидатира за кмет. В първия момент той им казва, че това е много извън неговите планове, но след това се съгласява. Не е водил предизборни битки. Искал е да помогне, но не на всяка цена, само ако го изберат. И така става. Просто изготвя една програма, която до ден днешен седи на входа на кметството, за да е ясно какво е обещал и какво е изпълнил. Но най-важното, което прави, е че създава екип, общност от хора с единни цели, насочени към развитието на селото. Христо знае, че човек не може да направи нищо сам.

Основната ми цел беше да сплотя хората. Не можеш да постигнеш нищо, ако нямаш контакти, ако не разполагаш с доверието на други, които да ти помагат. Хора, които живеят с целта, която си поставил. Накараш ли ги да подкрепят същата цел, тогава нещата се получават.

Колко свеженци живеят в България? Знаех, че ако тях ги убедя да работим заедно, никой не може да ни спре. Направих инициативен комитет, събрах над сто човека в една пицария в София, хора, чиито корени са в нашето село, и им казах какво искам да направим заедно за Свежен. Те повярваха и всичко тръгна.

Сам човек нищо не може да направи, аз работя само с екип. Ако вярваш в това, което правиш, и хората ще повярват. С пример. С работа, труд и вяра.

Именно защото комуникацията е от преимуществено значение, първото, което Христо прави в качеството си на кмет на Свежен, е фейсбук страницата на кметството. В нея всеки понеделник дава информация за свършеното през изминалата седмица. Същата информация споделя под формата на „хард копи“, както самият той се изразява, което се окачва на информационното табло пред кметството.

Искам да направя селото „wifi free“, не можеш да викаш хора, да ги търсиш, без да имаш комуникация. Много се смеят, когато казвам, че и бабите скоро ще имат таблети.

Слизаме с колата с Дорте и една баба ни спира и ми казва: „Извинявай, но не можах да ти честитя рождения ден“. Питам я откъде знае кога е, а тя е над 80-годишна и отговоря: „Видях по фейса.“ Аз не използвам думата „фейса“, но тя – да…

Една от простите инициативи, които започват с Дорте, е „Добро утро, Свежен“. Намират няколко доброволци и питат възрастните хора дали искат да получават обаждане по телефона всяка сутрин с въпроса дали всичко е наред. Първоначално срещат лек скептицизъм. Най-вече от страна на децата на възрастните хора. Но после печелят доверие.

Дорте държи на инициативата, за да може да живее спокойно, защото не й е приятно, че съседката може да падне и няма да има кой да я вдигне. Правят мрежа и звънят всяка сутрин на хората. Ако не вдигнат – проверяват какво става.  Хората вече са свикнали и чакат.

Това е една инициатива, която могат всички села да направят. Не иска ресурси и средства, иска желание.

Ние като поколение нямаме право да оставяме възрастите хора сами, нямаме право. Когато те виждат, че го е грижа някой извън семейството, което не ги е изоставило, но е далеч, те са спокойни.

Децата ги дърпат към София, Пловдив, Карлово, но те не искат да ходят там. Семейството на всеки възрастен човек се обажда, но времето за реакция, ако стане нещо, е по-кратко, ако ние се обаждаме. Дали свързват това с институцията кмет, или с мен като човек, няма значение. Важното е, че те са спокойни.

Христо и Дорте са доказателство, че българите, работили дълги години в чужбина, много често са по-големи родолюбци от нас. И не само. Дисциплината и ентусиазмът им са нещо, за жалост не толкова характерно за човека, който е живял цял живот в България. И това е видимо при обикновен разговор с тях. Защото от тези хора струи мотивация, която аз не виждам дори у връстниците си, които са в разцвета на своите 20 години.

Ето защо Христо е убеден, че трябва да сме отворени към хората, които се връщат. Може да не знаят точно как се случват нещата тук, но виждат с други очи възможностите и могат да помогнат.

Опитът, който му дават животът в Дания, работата и обученията, които са продължили през целия му живот, е незаменим и прекрасно приложим сега в родното село на майка му. Той се радва, че е бил там и се е върнал тук десетки години, след като случайно се запознава със своята Дорте на лифта на Боровец, някъде в началото на осемдесетте. Тя била паднала, а той й оказал първа помощ.

Малко след това Дорте забременяла и въпреки че били щастливи тук и изобщо не планирали да се махат, дъщеря им нямало да получи двойно гражданство, ако се роди в България. Така съдбата чертае техния път далеч от дома на Христо.

Дорте на чудесен български споделя, че живее с България повече от 35 години и тя е вътре в нея. За нея негативизмът на хората у нас е провокация и предизвикателство. Боли я, когато чува , че хората емигрират, но за радост научава, че все повече се връщат.

Според нея най-важни са учителите и всичко идва оттам. Те трябва да почнат да вярват в България, струва й се, че там има огромен проблем.

Питам Христо дали вярва, че това, което той започва, ще бъде продължено. Има ли хора, които да приемат каузата и да я развият след него?

4 години са малко, но и много. Хората сме такива, че когато видим светлината в дъното на тунела, се изпълваме с вяра и нещата се получават. Ако почнеш да работиш по партийна линия, тогава е опасно. Ако козируваш на някой друг, както едно време, тогава е опасно.  Ако доживея тия 4 години, голяма част от нещата ще се променят. Виждането ми е, че 4 години ще са достатъчни, за да започнем. Ще се направят много неща, които да останат. Който и да дойде след мен. Мотото ми е да се учим от историята. Ние не можем да я забравим, нямаме право, трябва да се учим. Аз, ако можех да се върна на вашите години, щях да направя нещата с поука, учейки се от историята.

Христо иска да превърне Свежен в един от стоте национални обекта. Като цяло работата му изисква пътувания до София, по време на едно от които е и нашата среща. Някъде на булевард Витоша. Разговорът е към своя край. Правя им една снимка, семеен портрет на двама ентусиасти, за които нищо не е трудно, когато имаш човек до себе си, с когото да действате като екип.

Казваме си „чао“ и те се прибират в своята 300-годишна къща в Средна гора. Разделяме се до следваща ни среща – вече в красивия архитектурно-исторически резерват Свежен. Надявам се, скоро. Ще се уговорим по фейса.

Обратно в Белене

Христина, която спасява диви животни в България

Facebook коментари

Бинар коментари (4) :

  1. Благодаря ! В Златосел / Съръдемерджи / съм служил. Подполковник Малчо Малчев е от там. Беше командир на Авиобаза Чешнигирово.

  2. Направо се просълзих. Толкова хубаво. Дано заразят всички хора в Свежен с позитивния си поглед и желание за промяна. Живи и здрави да са и кмета, и жена му :)

  3. Снаха съм на жена родом от Свежен. Още с първото идване селото ме грабна. От тогава всяко лято не пропускам да го посетя, за да се насладя на атмосферата, която цари тук. Похвали за кмета,който се е заел с нелеката задача да го възроди.

  4. Това е моето китно селце. В съзнанието ми изникват детските ми спомени свързани с розобера и прибирането на лавандула, когато цялото село ухаеше на тези етерични растения. Песните, огласящи сутрините на ранобудните низачи на тютюн и до днес отекват в моите уши. Радвам се, че най-накрая дойдоха мили хора като кмета Христо и жена му Дорте, които се заеха с трудната задача да възстановят и наново да възвърнат славата на будното ни селце. Радвам се, че има и такива хора като Антония Антонова, които да разказват за добрите дела и да показват героите на нашето време сега.