Разговор с Марианна Георгиева за поезията, свободна като степ

03/11/2016

Марианна Георгиева

Срещнах се с Марианна Георгиева, за да си поговорим за току-що излязлата ѝ стихосбирка „Екзотични начини за разрязване на птица”, ( УИ „Св. Климент Охридски”). Въпреки че сама не го признава, Марианна е част от нова поетична вълна, която предлага нетрадиционни прочити на човешкото, природата, съвременния свят и разбирането за края. С нея се говори лесно, непринудено, защото е искрена и не използва заучени фрази, почти като човек, който не се занимава с писане. Затова и интервюто бързо се разпада и се превръща в разговор, който е невъзможно да бъде предаден по класическата схема въпрос-отговор. Нека обаче това да не ви заблуждава – Марианна Георгиева е от тежката поетическа кавалерия, която препуска през степта и удря здраво на точното място.

Родена е в град Уфа, намиращ се във федеративната руска република Башкортостан.  Затова  казва, че носи татарското в себе си. До шестата си година живее в Сибир. Въпреки че прекарва целия си съзнателен живот в България, първо в Добрич, а след това и в София, Мирианна помни сибирската степ. Спомените ѝ от там са детски, свързани с огромни ледени пързалки, големи колкото блокове, поне такива са били в детските ѝ очи, но най-вече си спомня снега. Дори и сега, когато завали, ѝ става нещо, цялата се изпълва с ендорфин и се чувства щастлива. Аз бързам да свържа широтата на Сибир с широкия пространствен размах на поезията ѝ, тя обаче не се съгласява с мен. Широтата идва от Добрич, преместила се да живее от една степ в друга степ. Самата тя се чувства като степен човек, планините ѝ се струват ограничаващи, нищо, че някои казват, че дават свобода. Свободата тя намира в степите, където „погледът ти няма къде да се спре“, харесва ѝ  усещането за празнота, което дава ландшафтът на равнината.

Стигаме до първата от големите теми в нейната стихосбирка – темата за природата.

За нея природата винаги си остава проекция на вътрешни състояния, в които тя никога не предпоставя нарочни идеи. Казва ми, че далеч не търси опити за дехуманизация в поезията, а тъкмо напротив – за нея природата е начин всичкo да се хуманизира, защото тя говори заедно с човека за едни и същи неща. Питам я дали е възможно тогава връщането назад към природата, защото в стиховете ѝ има множество опити за това. Марианна мълчи дълго и накрая казва:

Трудно ми е да отговоря, защото аз не се чувствам откъсната от нея, въпреки че съм един най-нормален градски човек. В този смисъл природата е вътрешно състояние. За генерално завръщане към нея, не знам, трябва да си много голям оптимист, за да вярваш в него. Ние дори вече нямаме способа да се завръщаме към природата, но тя така или иначе няма нужда от завръщане, има нужда от грижа.

Насочвам разговора към един много странен мотив в стихотворенето „Пеликанът“, а и в някои  други – този на машинизираната природа. Текстът е писан във връзка с човешкото развитие, споделя тя и допълва, че технокрацията и технологиите също са състояния. Под състояние тя разбира особена смесица между измеренията на телесното, психическото и душевното, цялата биология. В нейния център тя поставя човешкото.

Птици

Отварям дума за избора ѝ на по-широк поетически изказ, на по-дълги поетически форми. Тя свърза това с нереализираното ѝ желание на пише проза. Аз обаче веднага ѝ припомням, че първата ѝ книга всъщност е романът „Длъжникът“ и за това, че писането на поезия и проза при нея вървят заедно. Разказва ми, че започва с писането още във втори клас, когато ѝ подаряват тефтерче с катинар. В него пише първото си стихотворение за една заклана коза, защото ѝ било много мъчно за животното. След това продължила с други „любовни глупости“. По-късно започва да пише и проза, а избира да дебютира с роман, защото тогава това ѝ се струвало по-голямо предизвикателство. Искала да го посвети на баща си, дори смятала, че след като го завърши, повече няма да се занимава с това.

Но после написва и втората си книга, тя бива публикувана благодарение на магистратурата по творческо писане в СУ „Св. Климент Охридски“, която е завършила. Пише и двете си книги без идеята, че някога ще ги издаде, но тук идва намесата на Ани Илков, благодарение на когото и двете книги стават факт. Парадоксът при нея, е че ѝ е по-лесно да облича в сюжет стихотворенията си, отколкото прозата. Сюжетите мисли само през поезията, вероятно затова смята, че може да съществува жанр, който да събира в себе си проза, поезия и диалогичност. Представя си го като пиеса и дори в момента прави такива опити.

Дава си сметка, че и двете ѝ книги като че ли не са предназначени за широк кръг читатели.

Това я забавлява, защото хората се стряскат, особено от поезията ѝ. Преди известно време една нейна приятелка, при това четящ човек, след като прочела нейно стихотворение, я попитала „абе, Марианна, ти наркотици ли взимаш?“ Това я кара да смята, че в България, а и по света, има един вид култура, която си остава изолирана. Казва обаче, че това е неизбежна сублимация, защото този вид култура е нещо много изкуствено, което няма реално приложение. Въпреки това тя не е отделна от хората, просто двете неща – масовото и този вид поезия –  взаимно си остават в перифериите.

В стихотворенията си Марианна се вълнува и от темата за фертилитета, за възможността и невъзможността да даряваш живот. За нея тези тема е естествена, все пак е жена на трийсет години, казва тя през смях, затова от само себе си се е получило така, че „Екзотични начини за разрязване на птица“ започва и завърша именно с нея. Склонна е обаче да преобръща в поезията си ролите на мъжа и жената, защото смята, че във всички нас живеят много същества.

Марианна Георгиева

Марианна е вярващ човек, заявява го леко и непринудено, и това в началото ѝ създавало пречки при писането. И най-вече с езика, който при нея е остър, хладен и далеч не свенлив. После обаче разбира, че нуждата да се пише на истински език може да противоречи единствено на фалшивата религиозна свенливост. „Ако си вярващ, избираш Истината и продължаваш нататък. Използваш език, който смяташ за истински.“  – така Марианна се спасява от религиозните клишета, а вместо тях, вплита в поезията си разгърнати и преработени религиозни теми.

Влияние върху стиховете оказват и заниманията ѝ с психодрама и психология.

В психодрамата, като и в поезията си, тя трудно влиза в активната роля, предпочита позицията на наблюдател. Интересува я как ние хората разкриваме своите дълбоки първични състояния и как след това тези състояния могат да изплуват на повърхността не само в сънищата ни, но и в съзнателния ни живот. Тактично намеквам за темата за воайорството, а тя веднага ме разбира и започва да се смее: „Ролята, която избирам, не е леко, а абсолютно воайорска. Аз по природата съм воайор, защото съм по-пасивна“.

Това ни насочва към сексуалността в нейната поезия. Тя отново е хладна, обрана, но въпреки това остра, без да е натраплива. Питам я дали в момента сексът е задължителна тема в поезията. Тя ми отвръща, че ако човек избере да е параноичен, ще намери сексуални елементи във всичко, дори и в печенето на хляб и допълва: ”Понякога ние говорим за секс, защото търсим отношение, а не удоволствие”. И тук отново се връща към разбирането си, че в човек съществуват повече от една личности, затова отказва да пише само като жена и предпочита да пише и както двете. Успява да сменя позициите, образите и да изразява убеждението, че всички преживяваме света и през женското, и през мъжкото начало. Тя търси разширяване на полето, една жена има право да пише и като жена, и като мъж, и като дете. И мъжете имали същото право, добавя накрая, но рядко се възползвали от него.

Марианна Георгиева

На въпроса ми къде се случва като написване поезията ѝ, тя без да се замисля, отговаря:

„В офиса (смее се). Съжалявам, но това е самата истина и тя е абсолютно публично известна. Докато работя като адвокат, аз „промушвам” по някой файл. Мисля даже, че съм имала дори такива изцепки – в абсолютно юридически документ да запаметя поетически текст, който след това беше видян от други хора. За щастие не беше по време на дело, но все пак ме заплашиха с уволнение”.

Споделям с нея, че в последно време жените поети като че ли са по-смели от мъжете. Отвръща ми, че не го чува за първи път и явно има някаква истина. Тя обаче не се възприема за смела, а просто пише, без да мисли как биха се възприели текстовете ѝ. Накрая ѝ задавам въпроса, който ми се върти в главата от самото начало на разговора: „Каква е тази работа с конете? И в романа, и в стихосбирката ти е пълно с коне.” Тя започва да се смее и ми отвръща:

А, това е моята обсесия с конете. Конете са ми слабост, те и елените, но за съжаление с елените съвсем съм си нямала работа. Пак степна робота, степна и селска. На село имахме един кон и една кобила, и кончета. Оттогава яздя. За съжаление, сега не мога да си позволя да го правя често. Вероятно ме привличат и като символ обаче, защото първата ми играчка е един кон, порцеланов. Така че, вероятно, идентифицирам коня със символа на някакъв мъж, баща, но и с някаква свобода… кой знае какви неща има в главата ми, май не е много съзнателно.

Доволен, че сме приключили там, откъдето сме започнали – от степта и чувството за свобода, аз благодаря на Марианна за разговора и изключвам диктофона. Но за да не е рязък краят на интервюто, както е рязък краят на записа, ви оставям с едно от стихотворенията ѝ. „Пеликанът” публикуваме със съгласието на автора, а останалите ѝ стихове можете да прочетете в стихосбирката ѝ „Екзотични начини за разрязванe нa птица”.

пеликанът

костите на огромния клюн, както и на целият скелет
имат множество кухини, пълни с въздух,
така че да не може лесно да бъде открито мястото,
в което са събрани всички съмнения, които могат да вдигнат
тялото към небето, над водните басейни и тръстиките,
като кротко обитава огледалото на своя паднал образ,
снася бледосини яйца, заснето е и е доказано,
че те са с цвета на очите ти, когато пълниш
своето бяло тяло с кръв, своето зряло цяло същество
започва постепенно да мирише на стръв, и това се случва
в едно време на технокрацията, която заема място в телата ни
още преди те да бъдат предвидяни в сините очи, в бледосините яйца,
за това, че машините също плачат не се говори,
че политайки над езерото с пълноценната си красота, отразен в
долното пространство на своето земно пребиваване,
е заснет от дрон, ти спиш, докато аз гледам документален филм
за отчуждеността

Александър Христов

от

публикувано на: 03/11/2016

БНР© 2018 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Дуенде
  • Фънк Соул
  • БГ Поп
  • Пънк Джаз
  • Фолклор
  • Класика
В момента:
Следва: