Как Безбог се успява в киното?

14886317_10210454719901614_1876218051_n

Ирена Иванова играе главната роля във филма „Безбог”. За няколко месеца той обра наградите на едни от най-престижните кинофестивали. „Безбог” ще видим в българските салони през зимата, а Ирена виждаме още сега, за да ни разкаже за филма.

Как ви срещна съдбата с режисьорката на „Безбог” Ралица Петрова? С какво според теб я спечели, за да те избере за главна героиня на филма?

Двете се срещнахме както се срещат двама души, които е предначертано да се срещнат. За мен случайността на съществува. Кастинг директорката на филма ме намери в социалните мрежи, без да ме познава, просто нещо я насочило към мен, нещо й е казало, че аз отговарям на определението на Ралица „паднал ангел“. Аз като никога не казах „не“ на поканата и приех на кастинг. Когато отидох, Ралица ми направи чай, после аз й казах всичко за себе си, дори неща, за които не си бях давала сметка. Оказа се, че говорим на един език. Тя хареса поезията, която пиша и с нея я спечелих. Заради въображението, заради дълбините, както тя твърди, в които човек си позволява да плува без страх.

„Във Враца и гарга не каца”, а вие снимахте цял филм. Защо беше важно да бъде точно Враца?

Това по-скоро е въпрос за режисьора на филма, но ще си позволя да отговоря на него. Може би ако във Враца кацаше гарга, филмът нямаше да бъде сниман там. Природата на Враца е сурова и отразява живота на героите във филма. Планините на града са внушителни и носят усещане за някаква въздесъщност, от която не можеш да избягаш, заобиколен от тях. И според мен външната среда е хубаво да отразява вътрешната. То не е само хубаво, то е висока поезия.

Играеш медицинска сестра, обслужваща хора с деменция. В какво се състоеше подготовката ти за тази роля?

За да се потопя в персонажа си, трябваше да живея един месец в неговата кожа. За целта Ралица ме изпрати на курс за медицински сестри, част от който включваше асистиране на болногледачи по домовете и стажуване в дом за дементни хора. Близостта ми със смъртта като пряк наблюдател пречупи много неща у мен, най-вече егото, от което никой актьор няма нужда, когато е на сцената или филмовата площадка. Ходих и на уроци по църковно пеене. Това пък беше абсолютното ми извисяване нагоре. Така постепенно Гана започна да живее в мен и да се чувства все по-комфортно. И знаете ли, в началото се страхувах да не полудея, да не стана друг човек, но всъщност се случи обратното, аз стигнах толкова дълбоко в себе си, че когато бях Гана, бях най-много аз.

Какво според теб не знае обществеността за хората с деменция, какво се премълчава?

Домът за дементни хора, в който стажувах, беше хубав. Светъл. Грижата за хората в него се усещаше. Проблемът е, че това е един от малкото хубави домове за дементни хора в България. А още по-големият проблем, е че много хора с деменция биват настанявани в центрове за хора с психични проблеми, което води до последици, които сами можете да намерите в пресата. Но колкото и светъл да е домът на тези хора, те са забравени не само от обществото, а и от своите близки. Това ме натъжи най-много, не болестта, която се проявява, а самотата в тях, а и у хората, които се грижат за тях. Помитаща самота. Самотата на Гана. От нея се роди пък радиопиесата–инсталация „Мляко с ориз – пиеса без актьори“. Надеждата ми е, че след нея поне единици от публиката ще се обадят на някой възрастен близък, просто за да му кажат „здравей“…

14895592_10210454720341625_284898212_o

Защо една част от зрителите се стреснаха от филма и го нарекоха твърде мрачен? Стряскаща ли е действителността, в която живеем?

Защото това са хора, които се стряскат от всичко грозно и сиво в живота, без да виждат красотата в него. Всичко зависи от окото, което гледа. Има други, не толкова боязливи от действителността зрители и журита, които виждат поезията на цветовете във филма. Пастелните сини, сиви и зелени тонове и техния романтизъм. Първичното око вижда чистия битов реализъм на филма, окото, което иска да вижда повече от това, което вижда, вижда хиперреализма през призмата на алегорията. Иска ми се повече хора да си дават този шанс – да виждат иззад не само изкуството, а и самия живот.

Може ли един „мрачен” филм да има позитивни послания? Какви са те в „Безбог”?

Може ли една свещ да огрее стая, в която са запалени всички лампи? „Безбог“ носи позитивните послания именно в „мрачните“ си моменти. Филмът сам по себе си е катарзисен и прекарва зрителя през една голяма мъка, мъката на човечеството, пречиствайки. Няма да говоря повече за филма, нека се гледа, нека се усети, оставям свободата на зрителя той да отсъжда посланията. Невъзпитано е някак и неколегиално екипите на българските комедийни филми, които се излъчиха тази година, да правят рекламата си, стъпвайки на лозунга „ние не правим мрачни филми, ние ви забавляваме, защото знаем колко ви е труден животът“. Да, страхотно е, че се прави и „не-мрачно“ кино в България. Аз нямам нищо против него, обичам да се смея, но всеки филм си има своята публика. Ако искаш да се посмееш и да забравиш – отиди на комедиен филм. Ако искаш нещо да те докосне по-дълбоко иди на драматичен филм. Но нека не се прави реклама на нещо за сметка на друго. Просто не е елегантно. Гладът за изкуство все пак е един и се засища според вкуса. Проблемът е, ако нямаш вкус.

На какво отдаваш факта, че в страната ни рядко се правят филми, засягащи социални проблеми?

На страха.

Филмът пожъна голям успех в едни от най-големите световни кинофестивали. Очакваше ли подобно признание? Какво е да си на червеното килимче?

Не очаквах подобен триумф. Както казва документалното филмово дуо Мина Милева и Весела Казакова – „филмът влезе с 200“ в световните фестивали и нека не подминаваме факта, че това е дебютен филм на Ралица Петрова. Невероятен успех, наистина. Това е успех и за българското кино като цяло. Не съм очаквала и за себе си подобни големи признания, но после си дадох сметка, че това е един естествен резонанс на къртовския ми труд и истинност. Иначе да си на червения килим е същото, като да си на персийския, с разликата, че те снимат десетки обективи. Приятно е, дори е меко. Една суета, която всъщност те кара да се замислиш какво си направил и че посланието, което си изпратил е стигнало до хората. Удоволствието лично за мен беше, след червения килим – вечерта, сама в хотелската стая с наградите и себе си.

Коя от всички награди ти е най-ценна?

И трите награди са еднакво ценни за мен, всяка по различен начин. Първата награда – „Сребърния леопард“ от Локарно беше като гръм от ясно небе и понеже не успях да бъда на фестивала, си я чаках в България с трепет. „Сърцето на Сараево“ остана в сърцето ми, първо, защото наградата ми я връчи една любима моя гръцка актриса Агелики Папулия („Кучешки зъб”), която се просълзи, когато ми я даде и второ, защото самата награда е с голяма сантиментална тежест, защото е направена от остатъците от бомби, които са обстрелвали Сараево. Дори първият фестивал там е бил направен по време на обсада – каква човешка смелост само. Това дълбоко ме трогва. Разбира се, наградата за най-добра актриса от „Златна роза“ е не по-маловажна от другите, защото това е награда от собствената ти държава. А удоволствието да получиш признание от хора, на които се възхищаваш, е несравнимо. Радостна съм, че филмът не беше подминат у нас. Надявам се и публиката да го оцени позитивно или поне да не си тръгне безразлична от салоните, което според мен е невъзможно.

Голяма част от медиите не отразиха наградите на „Безбог”. На какво според теб се дължи това?

На невежество.

Каква е причината в България успехите да се неглижират, а чуждите неуспехи да ни носят радост?

Чуждопоклонничеството. Трябва да се научим да ценим наследството си, преди да е станало късно. Преди да сме се обезличили като нация. Тръгнали сме натам, дано не стигнем.

Предстои филмът да бъде показан в българските кина. Какво би казала на зрителите преди да влязат в киносалоните?

Да го гледат с душите си. Филмът е направен за всеки българин, за скрития самотен човек у всеки и неговото спасение във времето, в което живеем.

Би ли се снимала отново във филм и филм за какво би искала да е той?

Да. Бих. Във филм за малкия човек, когото никой не вижда, когато се размине с него. Там има най-много истина. Там човекът е човек.

Разговор с Марианна Георгиева за поезията, свободна като степ

Да откриеш Хайям

Facebook коментари

Бинар коментари (0) :