Facebook YouTube Vbox7 Twitter Mixcloud

Изкуство срещу тероризма

Една година след атентатите в Париж, при които загинаха над 140 души, светът вече не е същият. Страхът се е загнездил в нас и е направил несигурността част от ежедневието ни. Ако целта на терористите е била такава, то тя е на път да бъде постигната. Извън този варварски акт, колелото на историята се върти, но ужасът от случилото се остава все така жив в спомените на свидетелите.

Един от тях е световноизвестният мим Герасим Дишлиев – Геро, ученик на великия Марсел Марсо. В момента Геро е преподавател на млади мим-артисти. Спектакълът му „Монолог с куфар“, игран с успех в десетки държави, проследява пътя на артиста от Свиленград до Париж и световните сцени. Разговарям с Герасим Дишлиев както за атентата във френската столица, така и за начина чрез изкуството да преодолеем травмите от тероризма.

15152331_10154753831802884_1118593063_o

Една година след атентата в Париж, какво си спомняш от този ден? С какво те промени той?

Аз имах късмета да съм вкъщи, когато стана всичко това, но няма да забравя, че само половин час по-рано се намирах на другата улица, на първото място, където стреляха. Усетих безсилие в първите минути, след като информацията стигна до мен. Последва гняв, желание за отмъщение и накрая мисълта, че аз не съм като тях, че в моя живот няма място за отмъщение, че моята сила е в това да помагам на останалите. На многобройните, на онези, страдащи от различията, в чиито живот дълбаят границите, правителствата, религиите, режимите, социалните статуси.

Какво би казал сега на хората, които сториха това?

Вие, които сторихте това и които си мислите, че ви мразя, жестоко се лъжете. Няма да ви дам моята омраза, която ще засили вашата и ще ви помогне да се върнете утре някога, някъде. Не, няма да ви направя този подарък, защото животът обича разликата. А животът е важен, не е важна вашата омраза, както и моята любов. Ако вие сте дотук, ние, другите, ще продължим!

411805_3748667027939_1681864170_o

Може ли изкуството да бъде оръжие срещу тероризма?

Изкуството е едно от малкото ефикасни такива. То не действа веднага, а с години, с векове. Но времето няма значение, когато става дума за човечеството, когато мислим за човечността. Само човекът се страхува… и това е нормално!

Пантомимата е твоят живот, какво може да изрази тялото, което думите не могат?

Играта на тялото може безмълвно да каже всичко на този, който иска да го чуе. Тялото не лъже. Никога. Но трябва да има кой да го слуша. И понеже не си служи със словото, безмълвното тяло се стреми да изведе същността на действията си отвъд значението на думите. Това не му дава правото да се чувства „по-висше“ от словото. Това е стремеж. Както поетът използва една единствена точна дума, чиято същност е по-дълбока от цяла страница ненужна словоохотливост. Аз затова отказвам да пиша.

Учил си се от Марсел Марсо. Как ви срещна съдбата и кой негов урок няма да забравиш никога?

Периодът, когато влязох в Школата, съвпадна с приемането на Марсо в Академията на Безсмъртните. Спомням си, че той беше облечен  в тъмнозелен везан костюм, със сабя на кръста, а ние, неговите ученици, бяхме поканени в залата на Академията. Впечатляващо усещане за Изкуство, което се рееше в атмосферата на огромната зала, пълна с хора, допринесли за литературата, киното, музиката и театъра. Марсо ми предаде неизлечимото си чувство за поезия. Аз се чувствам телесен поет в непрестанно действие.

15129706_10154753835152884_1428389840_n

Ти самият в момента преподаваш пантомима. Кое е първото нещо, което казваш на своите студенти?

Винаги започвам един стаж или първия учебен час отнякъде. Не е задължително да е свързано с предмета. За мен изкуството е пряко свързано с живота. Започвам от живота.

В спектаклите си често засягаш темата за пътя. Накъде водят твоите пътища?

Моите пътища ме водят, но и аз мисля че ги водя. То не може да бъде другояче. Така де, нали имаме две длани – едната е, което ни е дадено. А другата е тази, чиито мазоли са от това, което ние самите избираме и правим. Доколкото е възможно да има свободен избор. Във всички случаи пътищата ми ме водят не само на различни места, но и в различни времена. И всеки път ме връщат към мисълта на един човек, който казва  “Да пътуваш е полезно, това развива въображението„.  Нали?

На сцената куфарът е твой неизменен спътник. Какво криеш в него?

На сцената няма скрито. То може временно да е невидимо, но рано или късно става част от това, което докосва публиката. Понеже е на сцената и не може да се скрие. Това е като живота и дишането. След като си в живота, дишаш. След като си на сцена, се показваш, нали „театър“ на сръбски е „позорище“. Та моят неизменен спътник, куфарът, при-крива дискретно душата на пътника, който (го) носи. Защото наистина, кой кого дърпа напред-назад: Куфарът или Човекът? А душата невинаги е в представителна форма. Тя се терзае, радва, търси, съмнява, обича, повлича, привлича и именно защото се съблича в крайна сметка пред публиката, тя е под при-критие. Куфарът е прекрасно прикритие.

411891_3748667347947_2096718116_o

От години живееш в чужбина, какво те кара да се връщаш винаги в България?

Засега половината си живот (горе-долу 25 години) го изживях тук, в подножието на връх Ботев. Сред розите на равното тракийско поле, където Марица се разлива между Мизия и Черно море, при Байкушевата мура, потопен в лирата на Орфей. Другата половина от живота си (още 23 по- съзнателни години) го изкарах в път. Главно между Париж и Свиленград, но и от Кейптаун до Лагос, през Ушуайя, Токио и Сан Франциско. Харесва ми това, което един друг Георги казва за детството. Това е дестинацията, към която се стремим.

Колко още път ще извървя и къде ще ме отведе той, не знам. И още по- добре, че е така. България е тази отправна точица в координатната система на моя живот, където хиксът, игрекът и зетът се пресичат със севера, юга, изтока и запада в ритъма на падащите от часовника песъчинки. Тя ми позволява да видя по-ясно къде съм.

Един приятел ми писа веднъж: „Как щеше да обичаш Свиленград, ако не беше го напуснал?”  В този смисъл, за да можеш да се върнеш, трябва да заминеш – някога, някъде!

Последният спектакъл, който показа на фестивала в Авиньон, е за радиото. Къде се пресичат радиото и театърът?

Радиото и театърът в моя живот се пресякоха на пътя. В радиото и в театъра има предавател и приемник.

Нека като отговор предложа финалния текст на този спектакъл, който се казва „Радио Тур Ейфел“:

„Видях как пътят се разстила пред очите ми по най-различен начин. И всеки път се чувствах отново свободен – за миг, но свободен. Всяка първа крачка, завъртане на педалите, вдигане на котвата, тътенът на самолета, бръмченето на мотора, свирката на влака. Всички тези мигове са мимолетни, те ни освобождават. Те са свързани с граница, със страна, с детство, със старостта, с промяната. Да пътуваш, значи да се освободиш от едно препятствие, за да намериш ново. Промяната е безкрай. Единственото нещо на този свят, което не се променя, е, че всичко се променя. Panta rei. Мисля си за облаците, за пейзажите, които прекосих, за релсите, за пътеките, реките, бариерите. Всички те ми позволиха да изляза отнякъде, за да мога да вляза някъде другаде. Всички те са мимолетни следи, оставени около една Айфелова кула. Една кула, която препраща пътища и гласове – тези на дедите, на приятелите, на близки и роднини, на децата ни. Радио в Океана на времето, където ние, вечните корабокрушенци, ще намерим винаги пристан и заслон под нашата Тур Ейфел…“.

286954_10150333315459072_1653322943_o

Играл си къде ли не, на кое място не си, а много би искал?

Един ден си купих карта, върху която можеш да си изчегърташ страните, където си бил, и те се появяват на лицето на Земното кълбо с имената си, със своите столици. Все си мислех, че съм пропътувал много, че съм бил по цял свят. Когато издълбах всичките страни, където съм бил, разбрах колко още много места не съм видял, колко много хора са останали все още далеч от моите очи. И аз от техните. Бих искал да видя всичките тези места, а после ще мина на нова планета, в нова слънчева система, някъде далече по Млечния път. Там, където светлината и мракът творят театър в безсловесната прегръдка на безвремието.

Да откриеш Хайям

Музика от върховете

Facebook коментари

Бинар коментари (0) :