Уди Алън

Градът е голям и любовни триъгълници дебнат отвсякъде. Ноам има сериозна връзка с Дорит, може да са сгодени за наше удобство. На някакво предсватбено пътешествие Дорит се влюбва в Рахул – може да е художник, артист или писател, но е задължително да е „човек на изкуството“. Всичко е окей, но после нищо не е окей. Те искат да се виждат по-често, но това по някаква причина не става – или тя е от друга държава, или сватбата ѝ е скоро, или е в пъти по-богата/бедна от него.

Това е кошмар, Рахул не може да се примири, търси я по няколко пъти на ден, което на нея ѝ е ужасно досадно. Ужасно досадно е и за нас, защото лелята на Рахул, Сара, тъкмо му е оставила в наследство огромна къща, където той да пише/рисува/каквото там, а той непрекъснато кани Дорит, която му отказва свенливо, но си личи, че, нали, изобщо не иска да му отказва. Рахул решава, че няма да се спре атаката си.

Дорит говори със своята най-добра приятелка, Беша, която е имала нещо с артист. Тя ѝ разказва подробно за страстната си афера с Лабан, обяснява ѝ в детайли колко добър бил той в леглото, колко грижовен и мил бил към нея, докато не се разделили, но и сега тя, видиш ли, пазела най-светли спомени за тази им, макар и краткотрайна, все пак настръхваща кожата връзка (това са думи на Беша, не наши).

Рахул продължава да тормози Дорит и тя най-накрая се съгласява да се види с него, като преди това има камерен скандал с Ноам – обяснява му, че никаква страст няма в него, тя не иска отсега да се превърне в лелка, цитира му думите на Беша, той е категоричен, че тя е закоравяла, но и грозна нимфоманка, което Дорит не отрича, но все пак си тръгва от общото им жилище, като театрално затръшва вратата, а горкият Ноам започва бясно да плаче на леглото, където би му се искало да прави любов с тази непокорна Дорит, но карай.

Градът продължава да е голям и всичко дебне отвсякъде. Дорит отчаяно се опитва да се свърже с Рахул, но той не отговаря на домашния си телефон. Тя излиза да се разходи с насълзени очи по някаква малка уличка без конкретно намерение, но ето че за нейна и наша радост среща Калеб – гимназиална любов, като всъщност той е бил влюбен в нея, а тя в него не, но сега се е разхубавил, има собствен бизнес, сингъл е, кани я на кафе. Дорит приема.

Разговарят няколко часа, откриват, че и двамата са страстни почитатели на Луис Армстронг. Тя приема да отиде до дома му, за да послушат много рядко изпълнение и то на плоча на Армстронг с Ела Фицджералд, за което Калеб ѝ говори пламенно. По пътя той си мисли как ще прави секс с нея, а тя – колко е мил и чаровен той.

Минават през малка галерия и разглеждат постмодернистични картини на нов автор, много са пленени, пленени сме и ние, но в това време ги забелязва Джезъбел, която е голямата любов на Ноам и все още има чувства към него. Тя не ги заговаря, но моментално му се обажда да се видят навън, той се съгласява и след няколко часа и полов акт се събужда у тях. Калеб обяснява на Дорит семиотиката на палитрата у не-знаем-кой там автор, но тя неочаквано се разстройва, даже се разплаква и настоява да си тръгне. Прибира се, не открива Ноам и започва да говори на камерата някакъв абсурден и напълно излишен монолог за самотата per se, за отчуждението между хората и за страстта, която, нали, бушувала в скромната ѝ душица, но никой не го разбирал.

По средата на цялата тази мелодрама ѝ се обажда Рахул, като я кани в дома си, Дорит отива и правят секс. Той ѝ приготвя закуска на сутринта и я подканя да си отива. Това много разстройва Дорит, тя излиза разплакана от апартамента на иначе артистичния и симпатичен нам Рахул, пробва да се обади на Ноам от уличен телефон и този път успява да го открие, защото той тъкмо се е прибрал и си е взел душ, което, разбира се, няма да ѝ признае. Тя се прибира разкаяна при него и заедно решават да обядват стриди в близкия ресторант, на него много му харесват, а на нея – не.

Ние с теб седим на съседна маса, докато ти разказвам тази история. Слушам внимателно как се смееш накрая. Плащам сметката, извинявам се и излизам да проведа разговор по мобилния си телефон. Тръгвам си, докато ти мислиш, че ще се върна след малко. Никога повече няма да те видя, но оттук нататък винаги, когато избирам какво вино да си поръчам, ще се колебая.

Днес Уди Алън навършва 81 години.

Кърменето стана вайръл

Когато погледът се превърне в думи

Facebook коментари

Бинар коментари (0) :