Facebook YouTube Vbox7 Twitter Mixcloud

Нихилизмът и защо истинският морал е непознаваем

Преди 3 месеца

Ето какво: главният редактор на Бинар ми изпрати един линк с цитати на култови (тази нетуземска в контекста дума, извинете) личности, които популярното онлайн издание clickhole.com е определило като „нихилистични“. И понеже мен наистина ме мързи да анализирам техния подбор и разбор, реших, че повече искам да ви занимая с нещо друго – субкултурната и паракултурната интерпретация на всичкоотричането и изчезването на вярата.

Окей, само в началото ще припомня: именно Фридрих Ницше, с когото започва техния топ 7, твърди, че Бог е мъртъв, но той точно Фридрих, този симпатичен мустакат сифилистик, винаги е философствал с чук в ръка – като един Микеланджело например, но само маха излишното от камъка, само маха излишното.

Фройд вероятно би казал, че явно иска да махне нещо от спомените с майка си, след като толкова иска да подчини жените (не съм наясно дали е използвал камшици, белезници, гегбол и други интересни предмети), но пък Юнг може би би потърсил корена на проблемите му в сънищата и непознаваемото.

Дуалистичната природа на този конкретен нихилизъм можем да търсим в съвременни термини от BDSM – наричат ги суичове: понякога искат да бъдат наранявани, а в други случаи те да причиняват болка. Мисля, че и преди съм споменавал за любимата ми глава от „Тъй рече Заратустра“ – „За стари и млади женички“. Там, освен че се обяснява защо мъжете трябва да се пазим от дами, когато обичат, но и когато мразят (имплицитен страх, някаква първична инфант-обремененост, ама това казано sub rosa), има и подкана да си вземем камшик, ако при жена отиваме.

Какво е това – нихилизъм в трактовка на сексуален дуализъм? Дали става въпрос за полюсност в смисъл дори на андрогинност, или пък на едновременно съществуване на две себеотричащи се съждения (отново онази котка на Шрьодингер)? Много скоби станаха. Да минем нататък.

В списъка на колегите следва Чарлс Буковски, който признава, че не мрази хората, но предпочита, когато не са около него. Което пък звучи като ясна препратка към негов съвременник, един спасител в ръжта, един писател, излязъл на лов за рибки-бананки – Дж. Д. Селинджър.

Умишлената реклузивност и умишлена алиенация от страна на човек на изкуството винаги има две абсолютно ясни функции. Първата е искреното желание на артиста да се отдръпне от битовизмите, да определеня сам правилата и да регулира времето си. Разбира се, това е свързано с желание за контрол – както казва гениалният немец от горните абзаци, този свят е стремеж към власт и нищо друго. Но това някак много пряко кореспондира със следващата противоречива, но
затова пък и имагинерна фигура – Тайлър Дърдън, герой и антигерой от „Боен клуб“ на Чък Поланик, изигран, признавам, брилянтно от Брад Пит в едноименната екранизация на Дейвид Финчър от 1999 г.

Там Поланик пропагандира, че никой не е уникална снежинка, че всеки индивид не бива да се отъждествява с материалните си придобивки – пари, автомобили, някакви вещи – а напротив, трябва да приеме, че е част от същата купчина екскременти като останалите. Но се връщам към премисленото отшелничество: освен диференцирането спрямо масата, имаме стремеж към привличане на внимание. Няма как попкултурна икона като Селинджър да не осъзнава какво ще се случи, ако се обади в „Ню Йоркър“ след 15 години мълчание и им каже, че държи да сподели някои свои мисли. Формулата е проста: нихилизъм в повърхностните пластове, а иначе на власт е едно самолюбие под маската на назаинтересованост спрямо ежедневните битовизми.

Продължавам нататък: Бекет. Тук не става въпрос за екстремен песимизъм или радикален скептицизъм. Ако очакваш някого – Годо – за чиято екзистенция не си убеден, но все пак чакаш, това не е ли ясна алюзия за непостижимото и дори непостигаемото в човешкия живот? Интересно е, че в този личен нихилизъм самотата е споделена – за всеки Владимир има по един Естрагон, за всеки Лъки има един Поцо. А самият Бекет казва „Не мога да продължа; ще продължа“ – крайности, крайности, крайности. И за да не търсите библейски подтекст в този триптих, ще добавя: крайности.

Clickhole.com са решили да поставят тук и един отявлен човеколюбец – Ф. М. Достоевски. И понеже не съм съгласен с тях, нека ви припомня фразата на един герой, Кирилов, от любимата ми „Бесове“: „Човек е нещастен, защото не знае, че е щастлив; само затова“. Ако бяха прочели нещо различно от „Престъпление и наказание“, щяха да усетят онова руско човеколюбие, емоционален еквивалент на кутия сладолед с ВСИЧКО – не можеш да обичаш един, а друг да мразиш или низвергваш.

А истинският нихилист поставя хората също на една плоскост – мрази всички еднакво. После заспива, влиза в друга Хераклитова река, къпе се, буди се едва ли не религиозно пречистен. И след това започва да отрича всичко по един и същ начин. Всеки ден. Една дама ми беше казала преди години, че умният човек има право да бъде циник. Но не и нихилист, добавям аз.

Скъпо непознато момиче...

Ваните, които не почистихме

Facebook коментари

Бинар коментари (0) :