Обичам те, но няма да се омъжа за теб

marriage

Писмо до човека, с когото искам да изхвърлям боклука цял живот. 

Споделяла съм ти мислите си за сватбата. За мен тя е едно от най-нездравословните преживявания, които може да причиним на себе си. Забелязвал ли си как гостите, освирепели от глад след търчене по къщи, общини и църкви и след изчакване на крак на безумната фотосесия, най-накрая сядат в ресторанта и буквално омитат чиниите със салатата. И то преди булката да е ритнала менчето със здравеца и да е изпила на екс чашата с шампанско.

А за младоженците храненето е лукс на собствената им сватба –  тъкмо речеш да боцнеш някой домат и диджеят изкрещява в микрофона: „Сега булката и младоженеца…“ Ти знаеш, аз обичам да глезя небцето и стомаха си. Харесвам наздравиците от седнало положение.

Извинявай, но не мога да сторя това на организма си, особено в деня, когато се очаква най-важната да съм аз, редом с теб. Сватбата днес, в опита си да съхраним традицията и същевременно да внесем модерни елементи, се е превърнала в пълен абсурд. А не искам нито един ден от съвместния ни живот да е абсурд. Не искам да сваляш жартиер с вързани очи, забил глава под роклята ми. Всъщност, искам, но вкъщи, а не в ресторанта пред мама и татко.

Знаеш ли, някога извеждането на булката от къщата на нейните родители е бил един от същинските моменти в сватбата. Защото с излизането от бащиния дом, невестата вече не принадлежи към това пространство и заживява нов живот. Очаква я и първата брачна нощ, наистина първата. Глупаво е, не мислиш ли, днес да ме взимаш от родната ми къща и да ме водиш във ВИП стаята на хотела, напарфюмирана и с разпръснати по леглото рози – нетипично в наш стил.

А и не вярвам че някоя съвременна двойка консумира с наслада първата си брачна нощ след толкова ритуали и наздравици, които в миналото са продължавали цяла седмица, а днес ги изпълняваме за един ден. Аз и сега си мечтая всяка вечер да заспиваме заедно. Но ежедневието ни е такова, че не го позволява. А какво остава за нощта преди сватбения ден. На мен си ми харесва ложето, което постиламе сега. Онова другото, в бащината къща, е свързано с детството и аз не искам да смесвам спомните и да те нагаждам към едно живеене, в което ти не си съществувал.

Аз искам утре да бъде като сега – да чаршафосвам леглото, а ти да се провикваш от другата стая: „Чакай, идвам да ти помогна“, да сменяш калъфката на едната възглавница, докато аз сменям на другата, да дърпаш завивката от единия край, а аз от другия, да ти казвам: „Не така!“, а ти да ме обичаш такава.

legs-

Нямам нужда да си кажем „Да“ пред роднини, с които дори по телефона не говорим. Стига ми да си ме предупредил: “Вземи си чадър, днес ще вали“, аз да не съм те послушала и на средата на пътя да ти се обадя с думите: „Заваля, ще дойдеш ли да ме закараш до работа?“, а ти да ми отговориш с „Да“.

Не казвай: „Но, заради родителите ни…“ Замислял ли си се защо те винаги плачат на сватбата? Убедена съм, че не е защото точно в този ден си дават сметка, че тяхното гардже излита от гнездото (може би това се случва, когато разбират, че не спим в отделни стаи). Родителите плачат, защото случването на сватбата е моментът, когато могат да разтоварят емоциите си около приготовлението – как ще нагостим сватята, ще стигнем ли навреме в общината, какви подаръчета да има за всеки, кой отговаря за питката с меда, музиката и прочие, и прочие… Цялата тази суматоха трупа едно напрежение, което рано или късно трябва да бъде освободено и това се случва именно на същинската част от празника. Сълзи вместо смях.

Е, и в общината плачат. Наистина ли те се слушат безумците на държавната служителка, която бръщолеви с монотонен глас нещо от сорта на: „Пръстенът е знак на безкрайност. Той е символ на прегръдката на влюбените. Носете го с чувството на вечност.“ Сериозно?! Познаваш ме, не нося пръстени, но обожавам обеци. Ако ще ми предлагаш, искам да е с обеци. Всеки път, когато ги слагам, биха ме връщали към думите: „Ще станеш ли моя законна съпруга, за да не се налага да припознавам децата си в родилния дом?“

Обичам те, но няма да се омъжа за теб по този деформиран фолклорен начин. Ако всеки ден сме съвременници на нашето общество, ще се женим според модерните привички, а ако имаме нужда да съхраним традицията на нашите баби и дядовци, ще четем и ще помним, ще разказваме и нашите деца ще четат тези, които са записали нашите разкази.

Затова и не искам фотосесия. Серия от изкуствени пози, обикновено заснета по обедно време. Не, благодаря. Аз нямам нужда да сложа наша снимка на хладилника и всеки път, когато посягам да го отворя, за да хапна нещо, да си спомням за нас. По-добре да си правим селфита как обядваме заедно. Стига ми да ми се обадиш и в разговора да попиташ: „Какво ще ядем за обяд?“, а аз категорично да заявя измисленото от мен меню и отсреща да чуя: „Добре, какво да приготвя, докато се прибереш?“

bicycle

Обичам те, разбираш ли, заради всички тези неща, които значат нещо само за нас двамата. Защо е нужно да ги доказваме по недоказуем начин пред другите? Не са ли достатъчни нашите родители, братя и сестри, които, споделяйки нашето пространство, разбират обичта ни? За какво са ни други роднини? За да каже някой, докато набива кюфтета: „Всичко хубаво, ама, знаеш ли, че зетят…“ или „Хубаво момиче, пък гледай каква рокля…“.

О, да, роклята. Любимата ми част. Ще бъда с най-красивата и невероятна рокля на света. Ще съм единствена и неповторима. Защото на следващата вечер, когато ме заведеш на театър, ще облека същата рокля. Може и да не е бяла, но ще е изцяло мой вкус – класически модел, дължина над коленете и с къси прибрани ръкави, подходяща за ежедневна употреба. На следващия ден пак ще съм с нея, защото много ми харесва. Винаги, когато я обличам, ще си спомням защо всъщност си ми предложил брак.

Знам, че си мислиш, че пропускам частта с приятелите. Но те често са у нас, за какво да идват и на сватбата ни? Харесвам приятелския глъч в нашия хол, удоволствие е да приготвяме по нещо за техните небца и стомаси и да се радваме на общи наздравици в седнало положение. Просто при поредното събиране ще им кажем, че сме вече „официално“ заедно. Без подаръци и тоалети, изискващи излишни харчове. А на следващия ден аз и ти ще отидем да изхвърлим боклука от поредното ни пиршество.

И вместо марша на Менделсон, искам да слушаме това:

 

Документален филм с Лео ди Каприо напълно безплатно

Живот в заешка дупка

Facebook коментари

Бинар коментари (3) :

  1. Аз също няма да отричам написаното,но…Винаги всичко това може да мине с най-близките ни хора.Да върви любимата ни музика,да е в селския ни двор и т.н.Цялата лудница може да се сведе до минимум и да протече по ваше усмотрение.Ако и ДВАМАТА го желаете,или за да направите кефа на половинката.Важното е всички да са щастливи от това решение,хапката и пийката са бонус

  2. Разбирам написаното. С някои неща съм съгласен. Но… Всичко в живота между двама зависи и е такова, каквото те си го направят. Това важи в пълна сила и за сватбата им – за този миг на съопределяне като част от другия. Никой не може да ви накара да изтърпите всички простотии, които се налагат от някой хора като стереотип, ако вие самите не желаете. Ако подходите с интелект и елегантно, ако поканите хората, с които искате да споделите този миг. Той със сигурност ще бъде и остане вълшебен.

  3. Както си го направите ! Ако си мислите , че гостите правят сватбата , жестоко се лъжете . Сватбата я правите вие . За да избягате от гладните гости , които чакат да минат по масите млафоженците и да си заминат направете , така че да им е интересно и да останат . На моята сватба хората седнаха в 18 часа и си тръгнаха в 2 . Някои останаха във фоаето на хотела до 8 сутринта за да се забавляват . Но СКО имате смотан ди Джей , който не се съобразява с вашите искания и се държи все едно е на собствено шоу на Уембли , тогава ще имате скапана сватба . С жена ми избрахме китно място извън София и предложихме на гостите ни един незабравим уикенд . Повечето хора отиват точно с нагласата да се наядат , но при нас имаше изненада . Та , обичайте и не де женете :)