Тъмната страна на българските училища

10462837_10202885954083239_1630229320678707024_n

Случаят с проблемния ученик от 19-то училище в столицата повдигна много въпроси. Родители, учители и институции размениха остри реплики. Казусът, поне на този етап, беше разрешен.

Агресията в българските училища обаче остава. Какво я поражда и какви са начините да бъде намалена? По тези теми разговарям с Анет Маринова. Тя е психолог с богата училищна практика и образователен експерт в сдружение „Дете и пространство“.

На какво е симптом случаят с агресивния ученик от 19-о училище? Защо насилието в българските училища стана ежедневие?

Случаят от 19-то училище показва търсенето на училището какво да прави при срещата си с дете с трудно поведение. Самият факт, че в продължение на четири месеца се разиграва ситуация на различни опити от страна на учителите, ръководството и родителите да намерят решение за детето, показва преди всичко необходимостта от помощ за усилията им. Тази помощ трябва да се приема като част от грижещата функция на училищата, която те имат в опазването на живота и здравето на децата.

Помощта за училището и възрастните в него следва да се търси и предоставя всеки път когато те се затрудняват в работата си с подобни случаи. В противен случай това, с което системата разполага, е рефлекса да изолира детето с трудно поведение. В репортажа с родителите те ясно изразяват разбирането си, че детето има проблем. В същото време, поради чувството си за вина, че не може да се предложи адекватна помощ от страна на училището, в родителите и учителите се активира решението за отделянето му, като се оповестят проявите му за тормоз и агресия спрямо другите.

student-1647136_960_720

Вие сте прави да определяте ситуацията като симптом, защото тя е израз на невъзможността да се понесе от училището и да се придружава детето с психични затруднения. Ужасът и страхът у учителите от психичната болест води до отхвърлянето му. В това отношение случаят не е единичен и не е само в това училище, нито е рядкост като проблем в посрещането на подобни случаи на деца. Смятам, че е важно да се разбере, че ако тук говорим за тормоз и насилие, ние подменяме онова, което е в основата на проявите на детето като резултат от психично страдание. Единственото, което може да се произведе когато то не се разпознава от училището, е отговор, който задвижва системата за наказания под заплахата от агресия.

Не смятам, че в училище са се увеличили агресията и насилието. По-скоро трябва да си даваме сметка и да говорим за промяната в днешните деца и в живота им, която оголва техните преживявания и реакции. В агресията има недостиг на изразяване, недостигащо слово на детето да разположи това, което чувства в тялото си. Децата намират решение в агресивните прояви като спасение когато не могат да определят какво чувстват, правят или казват.

От тази гледна точка училището дава важен жизнен опит на детето, защото там то влиза в отношения, различни от тези в семейството си – с учителите и с другите деца и това как другите го възприемат, разбират какво то представя пред тях, оказва влияние върху неговото присъствие в училище или отсъствието му.

10857765_10203919268995466_8424783399812014663_n

Родителите на останалите деца, се оплакаха, че казусът с това дете се прехвърля от институция на институция. Какъв е най-правилният и бърз начин за решаване подобни случаи?

Не бих коментирала конкретно какво се е случило и как е протичала комуникацията между учителите, родителите или с отговорните институции. Това, на което искам да обърна внимание са трудността и сходното развитие, което имат десетки и повече случаи на деца с психично страдание при досега си не само с образователната система, но и с  другите системите за помощ и защита – със социалните услуги, закрилата на детето, здравеопазването, младежкото правосъдие.

Имаме огромен проблем с неразбиране на психично-здравните затруднения на децата и липса на съотвени на тях отговори. В това отношение, когато говорим за приобщаване и интеграция на децата в училище, мога да кажа, че училищата много повече са склонни да приемат и като че ли свикват с присъствието на деца с интелектуални или друг вид затруднения, докато децата с поведенчески проблеми и психично страдание се отхвърлят, етикетират като агресивни, биват наказвани и изключвани. Трябва да отбележим, че психичното страдание не е равностойно на тежката психична болест, което би наложило следване на по-различен и по-ясен подход по отношение на обучение при специални образователни потребности на дете.

woman-1006102_960_720

Проблемите, свързани с психичното страдание, често пъти са маскирани от прояви, които създават пречки в общуването, отказ от изпълняване на изисквания и правила, гневни емоционални реакции и агресивни поведения. Но при внимателно вглеждане от специалист или достатъчно подготвени професионалисти може да се разкрие картината на психичното страдание на детето. Случаят дава повод да се каже, че на първо място училищата трябва да се просветят по въпросите на психичното здраве при децата, за да може да определят какви са причините за неприемливите поведенчески прояви, преди да вземат решения какво да правят с детето.

Това става през ангажиране със случая на детето, за което училището може да се обърне към външни експерти, които да помогнат на учителите и ръководството в работата им. Но освен в придружаването на дете с психично страдание, училището има нужда да бъде подкрепено в комуникацията му с родителите, включително с родителите на останалите деца, разговорите с останалите деца от класа, учителите на детето. Също така, трябва да бъдат подкрепени хората в училище, които искат да разбират и създават добра връзка с детето, и се опитват да бъдат негови партньори.

p1210706.l

Това е сложна задача, защото трябва да се работи на много нива и училището не може да се справи само. Казвам го и от позицията ми на психолог в училище, което е изградило практика, здраво свързана с външни ресурси и сътрудничество в използването на клиничен подход към такива деца. Министерство на образованието и науката трябва да обърне специално внимание и да съдейства на училищата в ползването на външно консултиране.

Има организации с успешни усилия и опит, който може да бъде полезен. Сдружение „Дете и пространство“ има опит с деца с психично страдание, включително чрез работата на мобилния екип към Центъра за социална рехабилитация и интеграция на сдружението в София. Също така имаме разработени „Поведенчески индикатори за наличие на психично страдание“, които официално са поискани и предоставени на ДАЗД. Много е важно да се помогне за постигане на главната цел, а именно промяна на нагласите към различие, свързано с психично страдание, което ще изиска други отговори на училищата и процедури, различни от справяне с агресивност  и агресивно поведение.

15350534_10154262921349397_7320920042270846219_n

Каква е превенцията спрямо училищното насилие? Кои методи дават най-добри резултати?

За училищно насилие мога да говоря в контекста на отношенията между всички участници. Освен отношения с учителите, в училището децата се озовават в света на връстниците си, с които се свързват в приятелски или не толкова приятелски отношения. Към учителя децата се обръщат и пренасят чувствата и привързаността от семейната структура. Същото се случва и към останалите техни връстници. В училище детето е под погледа на други хора, които стават авторитети за него и начина, по който го преценяват и разбират, му носи различни преживявания и го подтиква на свой ред да реагира.

Отношенията в училище могат да бъдат изпълнени с напрежение от съпреничеството между децата, ревност, завист. В тази връзка вербалната комуникация съдържа искрата, от която пламват сблъсъците между учениците, но и между учениците и учителите. Най-добрият метод за справяне с агресията и насилието е времето, посветено за разбиране на емоциите в себе си и в другите, изпитвани по повод на различни ситуации в училище и извън него.

В последните години се предлагат много ресурси от неправителствени организации и партньори, които училищата могат да ползват, а в условията на новите две наредби – за интеркултурно, гражданско, здравно и екологично образование и наредбата за приобщаващо образование, училищата могат да развият свои смислени училищни политики и програми с фокус върху психичното здраве, емоциите, отношенията, сексуалността, рисковите поведения и други области от живота, които са жизнено важни за децата.

533968_10201083199415499_1854397486_n

Училищата у нас са длъжници на децата, въпреки това продължават упорито да не признават нуждата и необходимостта да се ангажират в безхитростен разговор по въпроси, ежедневно отправяни от децата към възрастните там. Многобройните ситуации на конфликти и етични теми, които бликат в училищния живот, запълват пространствата на училището, но то все още не може да създаде онази формална среда, която да ги посреща честно или с готовност да чуе детето.

И тук е ключова работата на учителите с отношенията в класа и изграждането на психологическия климат в класната стая. Тази тяхна функция е от страната на социализиращата роля на училището като среда за развитие на личността на детето в процесите на предаване на културните норми и ценности. В моето училище сме създали психологическа служба, която събира различни специалисти в подкрепа не само на децата, но и на учителите.

Една от нашите задачи е да отваряме място за различието в срещите с децата, да забавяме темпото и времето, разпределени в графиците и програмите, да внимаваме за съдържанието на думите си, да се грижим за езика, с който описваме отношенията, ситуациите, начина, по който показваме какво сме разбрали за децата, какво са ни казали и как сме ги чули.

В срещите участват учители, които могат свободно да разговарят за трудностите, пред които се изправят. Практиката ни се разшири в място, което нарекохме училищна лаборатория „Посрещане на различието“, в което могат да участват наши колеги и учители от други училища. Лабораторията се подкрепя от училищното ръководство и от клиничната общност на Българското общество за лаканианска психоанализа. Вярвам, че така, водени от нашето желание за срещи, ние създаваме един жизнен поток, който обновява и се грижи за човечна среда, един оазис на спокойствието и доброто настроение.

11017689_10205332519445844_1535644704142808668_n

Да записват клипове с насилие и да ги споделят в интернет се превърна в мода сред българските ученици. Каква е причината за това? Защо подобно нещо за подрастващите е геройство?

Светът, в който живеем, има много прозорци, които призовават да бъде надникнато вътре или показано случващото се там. Вижте социалните мрежи, които създават усещане за изискване към споделено живеене. Смятам, че записването на клипове е част от общото удоволствие, свързано с достъпността до наблюдаване и директно включване на тялото във всяка възможна тръпка и любопитство.

Едно дете ми разказа за преживяването си на симулаторите за деца в моловете и го описваше като „да влезеш във филма“. Същото е до степен, до която се заличава границата не само между реалност и фантазия, но и в усещането да нямаш тяло, което да обитаваш и контролираш. Това дете имаше проблем с непоносими усещания в тялото си. Смятам, че става въпрос за нещо подобно във връзката с телефоните. В даден момент детето става наблюдаваното от апарата, който показва нещо от него самото, до което то няма достъп по друг начин. И това, което изчезва, е езикът.

Телефонът като обект сякаш придобива особена стойност за детето именно в училище, където са неговите себеподобни. Телефонът в ръцете на всяко дете може да има различни функции. От гледна точка на поколението обаче, той се приема от децата като задължителен атрибут, с който те притежават света и не просто света, а знанието. Едно дете с трудно поведение, което отказваше да говори или да прави нещо друго в кабинета ми в училище, започна да идва само, за да ми показва какви неща открива чрез таблета си и това променяше присъствието му и характера на срещите ни.

boy-1986107_960_720

Това трябва да ни говори, че при децата са се появили нови неща, които им носят нови усещания, но преди всичко ги отдалечават от възрастните, императивно карайки ги да се отдадат на новите форми на наслаждение. Геройството е в тази зависимост, да й позволиш да те завладее. Смятам ,че има много работа за нас тук. Но виждаме как училището се справя, разкъсвайки се между събирането на телефоните на учениците преди часа, с което да ги отдалечи от тях и въвеждането им в учебния процес, с което признава правото им да съществуват като източник на знание за детето редом до учителя.

Време ли е да се въведат нови предмети в учебната програма, в които да се изучават проблемите на училищното насилие?

Не съм сигурна и не вярвам на идеята нещо да стане част от задължителната регулация и учебно съдържание, без да изгуби от естествения и жив интерес, който събужда у децата. Това, което намирам за смислено и даващо добър резултат е сътрудничеството, което можем да имаме с учителите. Имам предвид различните специалисти в училище, които носим различен поглед и подход към  човешките отношения, оцветен от личните ни нагласи.

Когато възрастните в училище се вълнуват, заедно те могат да се свържат помежду си и измислят какво да правят. Обикновено нас, психолозите, ни търсят когато има проблем с някой ученик, ученици или клас, изобщо учителите и ръководството ни търсят да гасим пожари или да се захванем със ситуация, която ги е затруднила. Същото правят и децата. Докато смятам, че има ценен ресурс и потенциал за училището, ако можем да пораждаме съвместни дейности във времето за учене или създаваме пространства за разговори и срещи, организираме различни събития, в които можем да повдигнем въпроси, без да бъдат застрашени от съветнически или наказателен тон към децата.

Намирането на пресечна точка между педагогическия подход и помагащия се изработва от хората в училище. В тази посока много успешно е партньорството с неправителствени организации и все повече училища реализират такова. Другият и, считам, златен път към справяне с грубите отношения между учениците е участието на самите деца в разрешаването на тези проблеми. В моята практика в училище, когато нещо е проработило при прояви на насилие, то е въвличането на учениците и поемането от тях на водеща роля за намиране на решения. Доверието в децата, че могат да разбират, да позволят на свой ред да бъдат разбрани и да поемат отговорност за поведението си е сърцевината на това да ги придружаваме и да им бъдем опора, докато откриват отговорите си.

whiteboard-849808_960_720

В много страни училищните психолози постигат добри резултати с проблемните деца, какво е положението в България?

В много страни проблемното поведение на децата се решава с интердисциплинарна екипна работа и програми от грижи в училищата за децата и семействата. У нас за децата, които проявяват затруднения в училище, се считат отговорни психолозите и педагогическите съветници там, където директорите са назначили такива специалисти. А те са около 800 за цялата образователна система. Доскоро психолозите можеха да работят в кабинетите си като успяваха да напаснат обучението, което имат, спрямо нуждите на учениците и очакванията към тях от страна на училищното ръководство.

Проблемите идват от подчинението на психолозите и педагогическите съветници на директора, което позволява да им се възлага работа, която не им е присъща, а обслужва институционални организационни проблеми като заместване на учители, квесторство, административни задачи и други. С новите промени в нормативните документи и закона за предучилищното и училищното образование, психолозите и педагогическите съветници се разпознават с основна роля за подкрепата за деца със специални образователни потребности и децата в риск.

Бързото струпване на нова като философия и принципи, но недобре представена от държавата регулация доведе до задушаваща бюрокрация и натиск от директори и експерти за попълване на ненужни бумаги. Това създаде напрежение в работата на психолозите и педагогическите съветници. Изискванията към тях продължават и граничат със злоупотреба с възможностите на един човек да свърши цялата работа по подкрепа за всички деца в училище, която следва да бъде развита чрез училищна политика и общ подход с участието на целия персонал.

По-сериозен обаче намирам проблема със сблъсъка в системата, който се отнася до работата с деца с трудности в поведението, какъвто е и огласеният случай на детето от 19-то училище. Наказателният подход към учениците е доминиращ в системата. Той почива на предишната идеология, развита чрез закона за борба с противообществените прояви на малолетните и непълнолетните, който все още не е отменен, въпреки реформата, която тече в младежкото правосъдие, и който подплатява педагогиката с използване на наказателни методи за целите на социалния контрол и запазване на идеалите.

15400970_10154262921534397_6576496869185353907_n

Психолозите в училище се явяват единствения контрапункт в разбирането за проблемите на детето и решенията за тях. Тяхното мнение обаче се счита за противопоставяне на класния ръководител, който предлага наказанията на учениците пред педагогическия съвет. Системата е непроменена от дълги години и има дълбоки корени за начина, по който се третират проблемните деца. Работата на психолога или на педагогическия съветник с детето няма шанс да влезе в дневния ред на училището извън институционалната рамка и процедурата за прилагане на наказания. Психолозите дори се приемат от учителите за пречка пред наказанията на учениците.

На този фон съобщенията за тяхното необходимо присъствие в училище по-скоро приличат на запасяване на училищата в трудната им битка с поведението на някои деца. Успешните практики се дължат на желанието и усилията на отделни учители или специалисти и на отделни училища, които се захващат с такива деца и се опитват да правят нещо различно. В момента ситуацията е обострена още повече от случаите на агресия в училище, представени от медиите, и широкия отзвук, който имат сред учителите и общността. Затова смятам, че е много важно мнението и участието на родителите и в намирането на форми за разговори между всички участници в процеса без обвинения, оценки и стигматизиране.

Семейната среда ли е основният фактор при оформянето на психиката и поведенческите модели на децата или тази функция й е иззета от улицата и интернет?

Мисля, че родителите днес изпитват реална трудност в отношенията с децата си и с поставянето на граници. Децата са много по-открити пред своите родители за преживяванията си, например те могат да разказват случки, служейки си с грубия език от улицата или жаргона директно. За разлика от моето поколение, което подбираше какво и как споделя с родителите си. Бедата във взаимовръзките между родителите и децата идва от начина, по който детето ще постави себе си в семейната структура и ще заеме там своето място.

Когато детето се доближава изцяло и запълва пространството до своята майка, превръщайки се в смисъла на нейния живот, заличавайки бащината фигура и присъствие, то неизбежно ще бъде обект на съблазняване, контролиране, конфронтиране и манипулиране с него. Между майката, бащата и детето се разиграват специфични чувства и отношения. И докато майката внася личното отношение, бащата е посредникът между нея и детето и спомага за неговото самостоятелно отделяне. Ние казваме, че детето е симптом на начина, по който функционира семейната система.

tablet-1910018_960_720

Училищата посрещат и се сблъскват с трудността на семействата с децата им. На фона на една училищна реалност, в която възрастните в нея непрекъснато са контролирани и от тях се изискват резултати, почвата за насилието е податлива от невъзможността да се удържат трудни, сложни и особени поведения на децата. Също така, училището и семейството, въпреки че все повече се припознават като партньори, все още не могат да изградят онази връзка на доверие, която ще позволи да обединят ресурсите си и се приеме подкрепа. Училищата продължават да бъдат предимно места за наказание в много по-голяма степен, отколкото смятаме. Ето сега сме в условия на нов образователен закон, който регламентира подкрепата, когато детето има нужда от такава.

Това, което се случва в училище е, че продължават да се броят неизвинени отсъствия или забележки. Подкрепата се разполага на оста на наказанието и детето не може да я разпознае като носител на ново знание за самото него като същество, което трябва да поеме отговорност за постъпките си. Поради това децата в училище остават в плен на разиграването на сценариите за забрани, стряскане, пречупване, посрамване в историята им на ученици.

Самата култура на отношения в училище е пропита с необходимост от преминаване през това, което е регистрирано като забранено и нередно от строгия поглед на учителя, класния, директора, а вече и от камерите. Детето е хванато в капана на собствената си природа, която преминава през грешките и невъзможността да се поучи от тях. То дори не прави опит да ги скрива и да търси отговори.

glass-984457_960_720

Едно момче поставя снимките си в социалната мрежа от свои връстници с нарязванията, които е направило на ръката си в отговор на присмиванията към него, че е влюбен и не може да се самонарани, понеже е страхливец. Друго дете демонстративно детронира възрастния като изискващ чрез презрителното му подминаване на сцената на класната стая пред очите на съучениците си и пред най-видимата трибуна – мястото на учителя. И учителят е безмълвен.

Няма масови решения, а към всяка ситуация на дете трябва се подхожда с нужното внимание, търпеливо и с разбиране към начина, с който детето се оправя в света. В училище по-трудно е на момчетата. Семействата по-трудно се доверяват на училището, но изискват повече.

Общуват ли децата със своите родителите или в днешния свят връзката им е все по-далечна?

Много повече, отколкото смятаме, децата общуват със своите родители. Това естествено се променя с порастването и с влизането на детето в юношеството и появата на въпросите за сексуалността. Тогава родителите не могат да бъдат повече отговорни за това, което се случва с детето. Можем да кажем, че тяхната роля е демаскирана от него. Трудно е за тези родители, които не си дават сметка за променената позиция на юношите и за новите въпроси пред тях.

Юношеството е етап от развитието на детето, за който културално нямаме нагласата да зачитаме и посрещаме другите потребности. В кабинета ми се разиграва драматичен сблъсък между майка и дъщеря-тийнейджърка, която преживява бурно наложените от родителите й ограничения в излизането и срещите с приятеля й. Дъщерята е упорита в отказа си да приеме недоверието от страна на родителите към изборите й и се брани със сълзи на очи. Майката от притеснение и молби преминава към открити упреци, докато внезапно избухва и удря дъщеря си.

Мисля, че подобни отношения се разиграват в повечето семейства, но като че за първи път има възможност училището да отвори място за посрещане на трудностите на родителите с децата. Във всеки случай в кабинетите на психолозите и по време на часовете за консултация с класния ръководител все повече ставаме свидетели и участници в това общуване.

parents-and-children-1699502_960_720

Нещо повече – към нас се отправят заявки от деца и родители за помощ и съдействие. И това е една друга страна и едно друго лице на училището, което е разделено в съществуването си като обучителна институция, съзнателния контрол, правилата, овладяването на класовете, стриктната организация на учебното време и емоционалността, страстите, желанията, тревогите и страховете на учениците, учителите и родителите. Чрез езика и начина, по който се говори или не се говори за тези преживявания вътре в училището, може да се разбере къде се намира детето, има ли опори за него, има ли загадка, която да го привлече навътре към себе си или да събуди жажда за знание, или то се оказва без отклик, измамено от възрастните. От позицията на училищен психолог мога да видя това.

female-1280967_960_720

Често обект на насилие в училищата стават и учителите. Каква е причината учениците да нямат респект от своите преподаватели?

Не, учителите не са често обект на насилие в училище, нито смятам, че учениците нямат респект от своите преподаватели. Учителите трябва да приемат, че традицията и традиционните методи за обучение не работят вече. И колкото повече се опитват да се държат за тях, толкова повече ще се чувстват, че лъжат децата и че не е илюзия, а истина, че се провалят в усилията си да се преструват, че системата е неповредена, все така желязна, консервативна и непропусклива за новото.

Винаги ще има нещо, което ще се изплъзва на учителите, поради човешката природа. Затова те трябва да бъдат уверени единствено в неудовлетворителния резултат от своята работа. Както е казал Фройд: има три невъзможни професии – да управляваш, да упражняваш психоанализа и да обучаваш.

Да те нахрани Робин Худ

На колела срещу глада

Facebook коментари

Бинар коментари (0) :