Facebook YouTube Vbox7 Twitter Mixcloud

Националните паркове на САЩ

НПС

„В Американската масова психика съществува и една друга представа за свободата, без корени в Европейската политическа философия – Религията на Номада: свободата е невъзможна и лишена от смисъл вътре в рамките на уседналото общество, единствената истинска свобода е свободата да обикаляш без ограничения из земи, непринадлежащи на никого.“ American Nomads, by Richard Grant.

Пейзажът на Америка сякаш е измислен в Холивуд. Много драма. Ако тръгвате от Източното крайбрежие, скоро пресичате едни мижави планини, после следват безкрайните равни прерии. Скука. След има-няма 2 хиляди мили, изведнъж се сблъсквате със Скалистите планини. Като стена са. На запад става все по-драматично – диви червени скалисти земи, каньони, пясъчни пустини, все места, където да умреш е съвсем лесно. Дори без помощта на гризли и индианци. Ако упорстваш и имаш късмет, в един момент пресичаш билото на Сиера Невада и през разкошни гори слизаш на брега на Пасифика. Идват спасителките на плажа – руси, с големи гърди и изрязани бикини. Да, определено масово се вярва, че пътувайки на запад човек намира желанията си, както е писал и Алвар Нунес Кабеза де Вака (Главата на Кравата вероятно е някакво рицарско име?) преди 500 години. Да живее Калифорния! (Стефан Хаджианастасов)

И ако това прекосяване на Америка не ви задоволява – четете нататък.

Какво или колко е нужно на човек, за да промени своя светоглед (пейзажа, ако използвам този сленг).

Бони: Човешкият мозък е устроен като гъвкъв инструмент, податлив на обучение и е много жалко, когато човек не се възползва от това. Според мен, една от задачите ни като хора е да учим нещо ново всеки ден и да подлагаме на преразглеждане стари убеждения и нагласи. В такъв смисъл пътуванията и срещите с хора, които имат различен начин на живот и разбирания от нашите, биха могли да бъдат много полезни за разширяване на светогледа ни.

Стефан: Аз май не съм го променял светогледа си от петдесет години. След кратки увлечения по професиите пожарникар и боклукчия (последните обикаляха с едни големи шейни с коне из зимен Добрич), като дете винаги съм искал да стана студент и пенсионер. А у дома винаги са висяли снимки от странни места, дядо ми е живял 15 години във Франция и колониите. Та идеята да уча нещо ново цял живот и да се занимавам предимно с неща, които са ми интересни (най-вече далечните земи), без да мисля за заплата, ми е била винаги много близка. А мъжете (ако са такива) стават това, за което мечтаят, (има индианска поговорка такава). Май използвах въпроса да се похваля?

Колкото до смяната на пейзажа, не като сленг, а чисто физически, десетина долара на ден плюс парите за билети и визи решават проблема.

Показвате една малка част от едно продължаващо пътуване, към…?

Бони:  Показвате една малка част от едно продължаващо пътуване… Лично за мен пътуването не свършва и няма определена крайна точка, към която се стремя, за да отчета постижение или обявя завършек. Винаги съм движена от ненаситно желание да видя още места, да опозная нови хора, да науча нови неща. Обикаляйки отново и отново земите в западната част на САЩ, аз не само ги опознах, но и се почувствах много по-свързана със земята, в която живея вече 16 години. Обичта за мен е винаги свързана с активност, насочена към това, което обичам. Преди много години участвах в еко-организации, имаше неща, които ме разочароваха, но сега се завръщам към желанието си да участвам в процесите за защита на природата с повече зрялост и по-добро разбиране за социалните и политически процеси в едно общество.

Стефан: Един приятел беше казал, „Пътят води към Тумбстоун“ (надгробната плоча). Предполагам, и аз така ще продължавам. Дано мога да бъда полезен на другите с опита си. Най-малкото, щом аз, стар, небогат и полу-инвалид, го мога, значи всеки го може. Ако ви влече, излезте от ежедневието без страх.

След тази поредица от изложби на съхранена американска природа имате ли рецепта как да съхраним българската?

Бони: Готови рецепти нямам, мога да споделя само наблюдения. Системата на управление на защитените земи в Америка е организирана добре и работи ефективно, което не значи, че няма проблеми или пространство за подобрение. Но усилията на хората – обикновени хора като мен, които просто обичат определено място и искат да го защитят – често водят до успех и видими резултати, което е много окуражаващо. В България сякаш има едно унаследено отчаяние, една “научена безпомощност”, която ни кара да мислим, че каквото и да опитаме, ще бъде обречено на неуспех. За съжаление точно това убеждение позволява на властващите да играят игрите си безконтролно. И безнаказано.

Изкушавам се да цитирам думите на Тома Белев при една от срещите-дискусии на природозащитни теми по повод нашата изложба: „Опазването на природата изисква наличието на развито гражданско общество, работеща съдебна система и свободни медии“ ( цитирам по памет). Неизбежно, опазването на природата опира до по-основни процеси в обществото. Сред тях аз бих поставила на първо място наличието на чувство за отговорност и активна гражданска позиция у всеки от нас – ние, хората, сме отговорни за това, което правим, и за това, което се случва около нас. Ако не ни харесва – трябва да го променим. Като журналист считам, че медиите имат особена роля и тежест в този процес и ми се струва, че понякога не си вършат работата – не само защото не говорят за реални проблеми, а и защото говорят за неща без стойност. В това отношение медиите в САЩ могат да бъдат критикувани толкова, колкото и българските. Но в САЩ съдебната система е много по-независима, а и самите граждани упражняват по-систематично правото си на протест.

Стефан: Пренасянето на опит от една страна в друга е много трудно, хората са различни. Ако в един момент мнозинството българи достигнат до убеждението, че да се спазва закона е добре, да се поддържа баланс между бизнес и природа е добре, а наличието на ред, правила и отговорност и за граждани, и за институции помага за добрия живот, после ще е лесно. Доколкото е опазена американската природа, то е заради тези неща. А конкретна наредба за защита на даден район или за планинското спасяване в национален парк се пише лесно, когато обществото е узряло.

Намират ли смисъла хората като вас в стиховете на Пеньо Пенев – Видях! Посоката е вярна! И върхът е там! Пред нас!. Човекът е човек тогава, когато е на път!

Бони: Израсла съм с поезията на Пеньо Пенев и все още откривам собствените си чувства, изразени в неговите поеми. А последните редове от „Дни на проверка“ са ми особено любими, дори наскоро ги надрасках като посвещение в края на предаване в телевизия „Дартс“. Сред планинарите е популярен един друг цитат, отговор на въпроса: „Защо катерите?“ – „Защото върхът е там. Има го.“ Аз мисля, че катерим и пътуваме не само защото нуждата от откривателство е заложена в човешката природа , но и защото човек се учи на много неща и става по-силен като преодолява изпитанията по пътя. Освен опит, пътят дава и неповторимо усещане за свобода и сила. Още с прохождането, детето придобива ново усещане за самоинициатива и контрол. Това усещане е незаменимо и ни е необходимо, особено в свят, в който непрекъснато се рекламират усторйства за „улеснение“. Пътят ни предизвиква по много начини – като ни се налага да устояваме изпитанията, да продължим, когато е по-лесно да спрем и да се предадем. Пътят също така ни среща с различни хора – някои от тях в категорията „твърде различни“. Но ако си направим труда да ги опознаем, ще открием, че в основата си всички сме свързани, всички носим сходни желания и потребности.

Пътят също така е символ на промяната, на обещанието за по-добро. Когато някои от моите приятели се оплакват, че животът им е лош, аз обикновено предлагам: „Представи си, че вървиш по пътека, която в този учатък минава през някакви грозни и смрадливи тресавища. Ако просто седнеш и се жалиш, миризмата няма да си отиде от само себе си. Но ако продължиш да вървиш нагоре, след няколко завоя пътеката може да те отведе към много по-добро място. Просто продължавай да вървиш!“ Още от началото на еволюцията си хората са били на път – сезонно мигриране, номадски живот, напускане на Африка. През 1948 година правото за свободно пътуване е записано като неотменно човешко право в Универсалната Декларация за човешките права на ООН, параграф 13. Така че цитатът „Човекът е човек тогава, когато е на път“ може да бъде прочетен по много начини.

Стефан: Твърде много патос за моя вкус. Аз предпочитам отчети и карти, особено стари карти, после мемоари, евентуално пътеводители. Все пак съм инженер и математик по професия, нищо, че не практикувам.

Ако много трябва да е художествена литература за пътуване, съм по-скоро привърженик на Керуак, Пърсиг и Буковски. Може би защото никога не съм пътувал по техния начин. (Усмихвам се).
Отделно, не може всичко да е в права линия с ясна цел. Бурното пътуване трябва да се редува с периоди на покой. „Умният избягва да прави излишни движения“, твърди Сън Симяо (Sun Simiao) – светило в китайската ранносредновековна медицина и философия.

А за мен най-точно е „добрият пътешественик няма ясна дестинация, нито намерение да пристигне“ (Лао Дзъ). Май не е в духа на Пеньо Пенев всичко това.

Стремежът към пътуванията е…?

Бони:  Натурален. Общочовешки. Индивидуален. :) Предполагам, че за всеки човек идеята и мотивацията за пътуване са различни. При мен е вроден – и двамата ми родители обичат да пътуват и са били на път през по-голямата част от живота си. Основното, което ме движи, е любопитството: искам да знам как изглеждат земите, които са отпечатани като смесица от цветни петна и линии на географските карти. Това, което ме връща към определени места е просто любов. А любовта е необяснима с думи.

Стефан: Не изключвам възможността дразненията в зрителните центрове при непрекъснатата смяна на пейзажа и повишените нива на допамин, респективно адреналин, от поемането на рискове над обичайните да действат на мозъка по схема, подобна на пристрастяването към наркотик. Някои изследвания го потвърждават.

Какво ви показват разговорите с хората, които посетиха изложбата ви?

Бони: Аз съм изключително признателна на хората, които посетиха изложбата и влязоха в диалог с нас – те са тези, които дадоха значимост на проекта ни и осмислиха нашите усилия. Сред най-често задаваните въпроси се явяваше този: „Как можем да запазим нашите красиви места тук, в България?“ и това беше много радостно за мен, тъй като основната идея на изложбата беше да споделим наблюденията си върху ефективните начини за мениджмънт на парковете в САЩ и да започнем разговор за това как и какво може да се подобри и в България.

Стефан: Сравнително малко хора се интересуват от Национални паркове зад океана. Вниманието е концентрирано върху политика, скандали и пикантна музика. Сравнително малко хора мислят за САЩ като страна с разнообразна и красива природа. Икономическите и политическите аспекти са им далеч по-добре познати. Популярни са силно поляризираните идеи, не търсенето на разумен баланс (между бизнес и опазване, да речем). За щастие, сред част от по-младите и образованите, има един истински стремеж към природата и опазването й, което дава надежда.

Предстоящият маршрут е…?

Бони:  Донякъде следвайки маршрута на пътуващата изложба, която продължава пътя си из България – в момента в Биологическия Факултет на СУ, както и в Харманли, после в Националния Природо-научен музей, после и на път из страната, а и ще участва в няколко филмови фестивала в Европа (Словения, Италия, Полша), лятото ще гостува в Холандия и Швеция, и в няколко града в САЩ и Канада –макар сега на мен да ми се налага да се върна в Лос Анджелес, и да водя няколко експедиции из националните паркове на САЩ, но през юли ще се върна в Европа и есента ще пътувам до Непал. Стефан планира колоездачна обиколка на Корея и пътуване из ценрална Азия, но естествено, възможни са и промени в плана.

Стефан: Вероятно Корея, направили са хората 1700 км велоалеи покрай всички по-големи реки, редно е да ги уважа. Плюс една планинска разходка сред вишневи цветове и манастири по стъпките на будисткия монах Вонхио, изключително интересна личност, съчетал възвишеното и земното по нетипичен за един монах начин. Не съм опитвал и соджу, (популярна местна алкохолна напитка), време е. Накратко, една нова за мен като природа и култура страна, спокойна и уредена, изкушението е голямо. Ако променя плана си, обещавам лично да съобщя в ПСС. Или Хималаите, Непал, там човек просто не може да сбърка, където и да отиде.

Опиши ни Стефан

Първото, с което Стефан не престава да ме впечатлява, е неговата смелост: и то смелост в един широк диапазон – от ежедневните предизвикателства до смелия житейски избор да живее според собствената си философия и ценностна система. Рисковете, които той поема, вдъхновяват и други хора да търсят собствения си път, а не да се въртят в стандартната въртележка на предписаното ежедневие.

Въпреки че той самият протестира, когато го определят като фотограф (той сам се описва като скитник, разнасящ фотоапарат колкото да му тежи), всъщност аз съм научила много неща от него по отношение на композиция, избор на фокус, светлина и ракурс. Той има отлично око за красотата и за интересното в определен кадър, както и внимание към детайла, на които аз мога само да завиждам.

Друг негов основен принос към съвместните ни проекти – и още едно нещо, което не би било лошо да науча – са неговата отлична дисциплина и организираност, които са решаващи както за успеха на експедициите, така и на изложбата. Негова беше и самата идея за инициатива, посветена на 100-годишнината от създаването на Управлението Национални Паркове в САЩ, както и текстовете, и значима част от включените снимки. На мен остана осъществяването на контакти с хората, които предложиха пространство за изложба, с медиите и публиката – не е тайна, че аз говоря много повече и вероятно с по-голямо удоволствие. От друга страна, тъй като аз имам склонност да виждам гората през дърветата, аз настоявах за включване на фотографии и разкази от всички нови места, посетени от пътуващата изложба, за да се създаде една по-пълна картина на защитените земи по света и опазването им сега и за в бъдеще. Аз лично вярвам, че ако едно нещо може да подобри света днес, то това е образованието, образоването на максимален брой хора в търсене на логични разрешения на проблемите и възпитание в чувство за отговорност. Промяната и прогреса зависят от всички нас – от нашите разбирания, усилия и активна гражданска позиция.

Опиши ни Бони

Стефан: Невероятен оптимист и ентусиаст, въпреки безбройните проблеми в живота й. Без нея, изложбата нямаше да стане. Без мен щеше да стане чудесно, макар и с няколко снимки по-малко.

„Фотографи за природата“ е сдружение на фотографи от Европа и Америка, които обичат природата и са ангажирани с идеята да спомагат за опазването й. С фотоапарат и камера те запечатват красотата на Земята и проблемите й, възникнали вследствие на негативните промени в климата и човешката безотговорност. Надяват се, че фотографиите им ще подтикнат хората към грижа за планетата.

Сдружението е създадено в края на 2015 година от Бони Кунева – Лавината, а инициатор на първия проект – пътуващата изложба „Националните паркове на САЩ – най-хубавата Американска идея“– е Стефан Хаджианастасов.

Доналд Тръмп - провал и във визията

Червеното колело на един неонацист

Facebook коментари

Бинар коментари (0) :