Едноокият цар

86FBE108-7C6D-435F-9E72-A50BBF291C5D

Петър Денчев е от театралните режисьори, които не се страхуват да залагат на по-провокативни текстове. Това винаги крие рискове, но както се казва: “Който го е страх от мечки – да не ходи в гората“.

С Петър се познаваме от дълги години. Следя режисьорската му работа, харесва ми как се движи по ръба на социалните проблеми, неговата ангажираност със случващото се в заобикалящия ни свят. Когато Петър ми се обади и ми каза: “Ела да гледаш „Едноокият цар“, знаех вече, че има защо да ме кани. В препълнената зала на „Сфумато“, усещането беше, че всички ние сме част от действието, че сме на гости, а не сме публика. Обичам точно този тип човешки театър в който актьорите и публиката са в непосредствен контакт. По същия непосредствен начин на въпросите ми отговаря и режисьорът на спектакъла Петър Денчев.

Как избираш текстовете, към които да се насочиш като режисьор? С какво те привлече „Едноокият цар“?

Трябва темата на текста да ме вълнува лично. Или поне една от темите. Не е задължително на всяка цена да бъде социална или политическа, но със сигурност трябва авторът да ми е интересен. “Едноокият цар” ми хареса още при първи прочит, защото подхожда по неочакван начин към много от въпросите на днешния ден, през призмата на иронията, сатирата, черната комедия. Дори с риск да бъде публицистична, пиесата работи с кодовете на съвременността – с новите еснафи, с квази-авторитетите, и не на последно място – занимава се с това как политическите убеждения и социалната среда проникват по невидим начин в личните ни животи и са способни да разрушат нашата устойчивост (колкото и да не искаме да признаем, че сме крехки). Авторът Марк Креует много дълго е писал за телевизията, това е първата му театрална пиеса. Впрочем, той засне филм по нея и в момента е номиниран за наградите “Гоя” за дебютиращ режисьор.

C3A825E4-F367-45B7-B9D8-686CE1399B76

Пиесата е с остро социално и политическо послание. Има ли място за политика в театъра, мислиш ли, че тази тема в българския театър е все още табу?

Разбира се, че има място. Българските театрали до голяма степен са възпитавани, че тези теми трябва да се коментират предпазливо, отдалеч, че изкуството обикновено “надживява” политическата реалност, докато всъщност повечето артистични дейности са политически по своя характер винаги, когато се занимават с въпросите на общото живеене. Може би има известни табута поради невъзможността да се прогледне отвъд плакатите, клишетата, отвъд разпространеното схващане за “смазването” на малкия човек от политиката. Повечето от хората наоколо малко или много са заразени от гледната точка “всички са маскари”, а същевременно благоговеят пред демонстрациите на сила и власт. Това е едно доста удобно “художествено обобщение”. А ние живеем в конкретен свят. Трябва да мислим конкретно. Мисля, че напоследък има доста опити в областта на това политиката да се обговаря от театъра, и то успешни.

FD1C55E4-0106-4AE2-8EC8-24F7B1F3ACDE

Казваш, че у нас няма изострена чувствителност към социалния и политически живот. На какво според теб се дължи това?

На нашата смаленост. На ниския хоризонт, на желанието да не се месим там, където може да се изцапаме. На липсата на мнение, на липсата на позиция, на нежеланието да гледаме на света с чужди очи. В българското пространство политиката има място само когато засегне нечии лични интереси. От една страна това е нормално, не бива да ни учудва, че обикновените хора искат да живеят своя живот, да го живеят спокойно и да не се занимават с абстрактни стойности и ценности, които българските политици обикновено не могат да сведат до конкретността на собствения им ден. Но от друга гледна точка разораните тротоари, недоверието, страхът са също толкова конкретни, социални и политически проблеми, колкото и липсата на справедливост, неравенството и много други подобни. Едните просто имат своето физическо, материално измерение. Българските хора живеят с особеното усещане, че нищо не зависи от тях и колкото повече вярват в това, толкова повече това се случва. Да не говорим за вредните внушения, които изтичат навсякъде и замъгляват свойствата да се чуваме.

D1A03D86-A7FC-4ED7-BD90-18146C4982BD

В „Едноокият цар“ се сблъскват две гледни точки – на протестиращия човек и на властта в лицето на полицая. Кой е победителят? Може ли изобщо да има победител при такъв спор?

Не, защото това са две гледни точки, които вървят по допирателната на личните травми – на изваденото око, така да се каже, на един “прецакан живот” и на един разбит брак. Спорът там, макар и воден по същество, в размяна на реални аргументи от позициите на двамата не представлява нищо повече от диверсия на истинските проблеми, че онова, което ни оформя като личности, не са убежденията, а това дали сме способни да отстъпим от тях, дали можем да погледнем отвъд идеологическите си заблуди, да гледаме през призмата на човека. Харесвам тази сцена, защото политическият дебат там е мотивиран от личните загуби и травми, той е вторичен от гледна точка на повода за срещата, но много жив, защото и двата персонажа искат лесно разрешение на своите проблеми. Точно тази “де-героизация”, свалянето на големите идеи на полето на личното, на конфликта между двама мъже, лице в лице, всъщност представя спора като мотивиран от клишета, страхове и празни формулировки. Мисля, че и двамата в случая не носят нещо повече от това, но го живеят с пълна сила. С толкова жизнена сила, че чак е плашещо.

6E756EEA-76B3-4747-926D-AA134F233D72

Представлението до голяма степен засяга и загубата на идентичност. Какви според теб са причините съвременният човек да губи лесно своята идентичност?

Да, много правилно наблюдение. Героите тук са това, което фантазират за себе си, те не притежават истински успехи, нямат реално измерение извън тесния приятелски кръг и семейството, те живеят в ограничеността на светогледа, който са изработили за себе си. И това е изключително характерно за съвременните хора, които със средствата на онлайн платформите, социалните мрежи могат да достигнат до много висока степен на лично самоопределение, без тези техни интереси и убеждения да са интегрирани хармонично в личността им. Това води до огромен конфликт с реалността. Ето това например исках да посоча в сцената на вечерята, когато неговата приятелка хвали успехите на Игнази като кинорежисьор, но реално тези успехи никога не са напускали собствения му квартал, когато дори няма кой да продуцира филмите му. Същото е положението и с домакинята Лидия, която вярва, че благодарение на множество круизи е опознала света с цялото му многообразие. Идентична като модел е ситуацията на финала с Давид, който твърди, че трябва да има истина. Ако някога убежденията и желанията, които ни оформят, идваха по различни пътища към нас, днес това е свободен избор, а самоопределението изисква много повече вътрешна работа, отколкото онова, на което са способни средните герои на тази пиеса. А те са средни в най-добрия смисъл на думата – по средата на нищото.

8B1855DA-C83D-4321-BEED-E67C2788FD8D

Публиката приема с овации „Едноокият цар“, за теб това знак ли е, че спектакли с подобна тематика липсват на родната публика?

Разбира се, че липсват. Мисля, че липсват спектакли, които да говорят конкретно за деня, за проблемите му, конструирайки и де-конструирайки онова, в което живеем. Защото сама по себе си материята на нашия живот приема много дъна, двойни дъна, които се разпадат и това не е свързано с ценностна криза, а с променените комуникационни модели. Ние живеем в свят, в който мисленето се конституира от електронните медии, изключително от тях и заедно с девалвацията на “големия разказ”, с разпадането на наратива, публиката има затруднението да “фабулира”, да създава свой собствен разказ. Поради това живеем във време, изобилстващо от конспиративни теории, фалшиви новини, невъзможност да отличим истината от фалша, означаемото от означаващото, всякакви ходещи пророци и апокалиптици. Политическата и социална криза не е поради изчерпването на смисъла, а поради неговото замъгляване в комуникационния модел. Героите, цялата история на “Едноокият цар” е обусловена от това, героите общуват по този начин, те са определени от невъзможността да виждат надалеч, те приемат реалността лично, сякаш те са нейни създател и се сърдят на всеки, който не е съгласен с тях.

16602749_10154279419397113_6795791086543531836_n

Кой всъщност е едноокият цар?

Този, който ходи и говори на висок глас на улицата на слепите.

Какво е следващото ти предизвикателство като театрален режисьор?

В момента репетирам пиесата “Следобедни игри” от Рома Майо в Старозагорския драматичен театър и премиерата ще бъде през пролетта. Имам огромното желание да довърша работата си по сценичната адаптация на един роман, надявам се в скоро време и това да се случи.

Фотографии: Тони Перец

Десислава Недева - звездите ѝ го говорят

Непознатата Япония

Facebook коментари

Бинар коментари (0) :