Червеното колело на един неонацист

1 Christian-Picciolini

Пазачът: Нямаше нищо необичайно в онзи ден. Децата бяха в междучасие. Оформяха групички – момичетата си шушукаха и кикотеха, а момчетата се качваха с крака на пейките и сядаха отгоре им. Други се криеха зад ъглите на училището, за да пушат, а точно насреща ми едно чернокожо момче дърпаше плитките на едно бяло момиче. Ухажваше я още от първия учебен ден. Проследяваше всяко нейно движение на двора. Следващия път, когато някой я следеше, щеше да разпръсне кръвта й по стените на стаята, в която беше мечтала за първата си любов.

Като пазач на училището всяка сутрин очите ми срещаха различни детски лица. Усмихвах се на невинността им. Някои ми махаха с ръка за поздрав, а други ме отминаваха като стар прогизнал пън. Чудех се дали за тях съм бащата, който се грижи за прехраната на семейството си, вярва в Бог и не би убил дори и мушица, или съм чернилката, която открадна червеното колело на бялото момче от квартала и след това го спука от бой.

Усетих плахо приближаващи крачки зад себе си, обърнах се и инстинктивно отстъпих назад. Дали щяха и с моята кръв да пишат по стените и кой щеше да разбере, че е моята? Може и да се различаваме по оцветяването на кожата, но във вените ни тече една и съща на цвят течност – червена. Освестих се от тези мисли и насреща си видях моя бивш побойник.

Кристиян Пичолини – младежът, който преди години разби муцуната ми, само защото е черна; главатарят на скинарската банда, която разкървави тялото на бялото момиче с плитките, защото я видели в компанията на афроамериканци. Знаех, че това ще бъде краят. Краят на едно безцелно и жалко ксенофобско съществуване. Заплаках. Кристиян вдигна свитите си на юмруци ръце и потърка молещите за извинение очи. И ми обеща да разказва тази история на колкото се може повече хора.

Разказвачът: Семейството му идва в САЩ през 66-та. Емигрират от Италия. На пръв поглед Кристиян Пичолини изглежда съвсем нормално дете. Баба му и дядо му се грижат за него и го възпитават в духа на италианската традиция. Вкъщи той е италианец. Навън – никой. Не може да се идентифицира с американската култура, а и родителите му почти не се прибират у дома, за да изиграят ролята си на авторитети и да му помогнат да намери своето Аз. Налага се да работят извънредно, за да издържат децата си. Кристиян ги презира заради отсъствието им и не може да разбере защо не се социализират с околните и винаги се различават от тях. Като всеки подрастващ и той има нужда да се идентифицира с някоя общност, да бъде част от някаква кауза, да подражава на силни личности, които знаят кои са и за какво се борят.

Christian-Picciolini

На съседната квартална улица, където често стига с червеното си колело, се събират млади мъже с бръснати глави, движат се винаги в група и останалите се отнасят към тях със страхопочитание. От време на време те привикват Кристиан и го изпращат за цигари и алкохол. На него му харесва чувството, че е част от тяхната група, та макар и да не разбира в началото с каква цел се събират.

А когато едни ден двама чернокожи открадват колелото му и го набиват, Кристиян става още по-лабилен и още по-лесен за вербуване. Той вече мрази черните, мюсюлманите, евреите и гей двойките, макар и никога да не е общувал с хора от тези общности. (За първи път той щеше да се докосне до тях след години в магазинчето си за музика.) Но Кристиян знае, че те са му отнели нещо, което му принадлежи по право; че те рушат неговата хармония със света и са причина за злините, които сполетяват бялата раса. Принципите на неонацизма го обладават напълно. Насилието се превръща в основен начин на общуване. Скоро Кристиян стана и един от най-добрите вербовчици на млади неонациси. Най-накрая гласът му се чува. Той е лидерът, едва 14-годишен, и всички скинари го слушат.

Неонацистът: През 90-те основах групата W.A.Y. – White American Youth (Бяла американска младеж) с музика, която проповядва идеологията на неонацизма. Бях наясно, че музиката е най-лесният начин да проникнеш в съзнанието и да го направиш гъвкаво за манипулиране. Бандата не просъществува дълго. След нея дойде Final Solution (oт плана за „окончателно решение“ на еврейския въпрос на националсоциалистическото правителство на Германия). Това беше първата американска група за „бяла“ музика, свирила в Европа и чувството беше опияняващо. След концерта в Германия публиката беше толкова надъхана, че изскочи по улиците и започна да вилнее в кръчми и бирарии, да руши и насилва.

Влюбих се. Жената до мен, също като онова момиче в училище, ми се доверяваше, когато дърпах плитките й. А когато хванах за първи път сина си в ръце, си спомних за изгубената детска невинност преди да откраднат червеното ми колело. В магазинчето, освен неонацистка музика, започнах да продавам и друга. Покрай другата музика срещнах и други хора, но с идентични на моите житейски страсти и вълнения.

Веднъж в магазинчето влезе момче и ми каза, че страда за майка си, на която са й поставили диагноза рак. В мислите ми изплува образът на моята майка, която беше починала от същата коварна болест. Помислих си за родителите ми, които работеха ден и нощ, за да има какво да ядем. Вече не ги презирах. И аз самият бях разнообразил музиката, за да припечелваме повече.

Омразата в мен беше започнала лека-полека да се амортизира. Но изведнъж всичко се срути и аз отново се върнах в изходно положение. Не знаех кой съм. Жена ми и децата ме напуснаха, защото все още не можех да се изолирам напълно от неонацисткото движение, загубих магазинчето, загубих и приятелите си. За тях аз вече не бях лидерът. Започнах да мисля за самоубийство.

И тогава се случи това…

Плахо пристъпвах зад гърба му. Обърнеше ли се, щеше да ме разпознае, но аз трябваше да го направя. Сигурно ме съдеше много за това, което му бях причинил. Помислих си, че това е краят на моето ксенофобско съществуване. Щеше да каже на IT компанията, че това е момчето, което преди години му разби лицето, задето е черен, и аз отново трябваше да се върна в онова състояние на нямане на нищо. А това беше първата ми нормална работа, хора без татуировки се бяха доверили на мен, изрисувания от горе до долу с актове на насилие. Що за карма е тази, да те изпратят в първия ти работен ден в училището, в което си раздавал юмруци на пазача? Когато той се обърна, видях моя спасител. Заплаках, защото той ми прости.

Пазачът: Нямаше нищо необичайно в онзи ден. Поредният 4-ти юли. Телефонът на Кристиян позвънява късно вечерта. „Мъртъв е“, чу се в слушалката. Нито раждането на детето му, нито моята прошка, можеха толкова силно да преобърнат червата в корема му, както новината, че по-малкият му брат, вербуван за неонацист от него самия, беше умрял на улицата в опит да сплаши група чернокожи. Кристиян вече знаеше каква ще е следващата му кауза – да помага на хора да напускат екстремистки организации.

Разказвачът: Тази история се базира на реални случки от живота на Кристиян Пичолини. За неговия път към омразата може да чуете в първата част на лекцията му на живо от самия него в Центъра за култура и дебат „Червената къща“, организирана в партньорство с Посолството на САЩ в София.

Във втората част от лекцията Кристиян Пичолини обръща внимание на съвременните технологии за проповядване на крайна идеология. Днес вербовчиците не са по улиците, а в Интернет. Днес скинарите не са с обръснати глави и не палят кръстове, а носят вратовръзки и са с висше образование. Кристиян Пичолини говори за конкретни организации, които се борят с движенията, основаващи се на омраза и насилие, и съдействат на семейства, чиито близки са станали жертва на такъв тип вербуване.

Снимки: marginalia.bg

Националните паркове на САЩ

Какво? поколение

Facebook коментари

Бинар коментари (0) :