Facebook YouTube Vbox7 Twitter Mixcloud

425 слона летяха в небето

… и той седеше на прозореца, само за да ги гледа. Беше на десет години, а може и на девет да беше. Слоновете летяха, размахвайки огромните си уши вместо криле, а хоботите им сякаш служеха за стабилизатори на посоката на летеж. Огромните им стъпала също весело се движеха между облаците, 1700 стъпала от прекрасна сивота и всичките бяха толкова прекрасни, цяло стадо прекрасност. Плющящи на лекия сутрешен вятър уши, 850 уши, които ги носеха към непознати земи. Непознати за него, не за тях. Добре, че успя да се събуди навреме преди училище, за да погледа преселението на слоновете, а после дори да има време да закуси, да си прочете още веднъж новия урок по теория и практика на иронията и да тича, тича, тича до вратите на училището си под покривката на вече чистото синьо небе.

Първият учебен час тъкмо бе започнал, когато невидима ръка почука на вратата на класната стая. Също невидим глас прошушна нещо на учителката, която сви устни притеснено и го погледна от упор.

– Габриел, излез. Свободен си от учебни занятия за днес.

Той се поогледа, изправи се, без да си взима чантата. Усещаше погледа на учителката и с тила си, пареше леко. Излезе с малките си крачки. Отвън беше непозната жена. Каза му няколко думи. Изчака го да се затича към нея, да го прегърне и да попие несъзнателно с рамо сълзите му.

* * *

Имената на баба му бяха гравирани в камъка сякаш винаги са били там. Габриел прокара пръст по буквите, проследи всеки ръб. Когато някой си отиде, първо не можем да повярваме, че го няма. След съвсем кратко време сякаш никога не го е имало.

– Всичко ще е наред, Габо, всичко ще е наред…

Майка му повтаряше мантрата повече на себе си, отколкото на него, а сълзите й, тихи-тихи, охлаждаха нажежените й страни, разтичаха лекия й грим, падаха в пръстта под краката им. Габриел докосна снимката на баба си – черно-бяла с рамка, имитираща слонова кост. Беше такава, каквато той щеше да си я спомня след години, а не каквато беше вчера. Възрастна жена, с искрена усмивка, изсъхнали ръце и къса коса, по която сякаш имаше сняг. Матрица на майка му, а значи и на самия него. Нещо от него си беше отишло, една част беше мъртва и погребана тук. Със смъртта на всеки прародител губим част от вселенската материя, от която сме замесени. Всяка загуба на предходник е загуба на нас самите пред самите нас.

Габриел вдигна поглед към небето. Над гробищата, него самия, майка му и цялата земна скръб прелиташе един самотен слон и сякаш махаше на детството му за сбогом.

(Днес Габриел Гарсия Маркес щеше да навърши 90 години. В едно интервю той споделя, че ако каже някому, че в небето летят слонове, никой няма да приеме това за потенциална истина, но ако каже, че точно 425 слона летят в небето, може и някой да му повярва.

„425 слона летяха в небето“ е част от сборника с разкази „Двойници и животни“, изд. Black Flamingo, 2013 г.)

Старото радио

Синдромът на въртящата се врата

Facebook коментари

Бинар коментари (1) :

  1. това разби!