Facebook YouTube Vbox7 Twitter Mixcloud

Невидимите хора

13403882_1025261970922816_1543695018630782139_o

Познаваме Росен Карамфилов като един от авторите, които трайно присъстват на българската литературна сцена. Стилът му на писане е разпознаваем, а посланията му са директни и безкомпромисни. В този случай обаче с него ще говорим не толкова за литература, колкото за живота на хората с увреждания в страната ни. Можем да му имаме пълно доверие, той има личен опит в това и няма да ни го спести.

Какво не знаем за хората с детска церебрална парализа (ДЦП)? Как живеят тези хора в България? Кое се премълчава пред обществото?

Всъщност не знаете нищо за хората с ДЦП. Това е изпитание, с което се раждаш. Нямаш избор. Различен си от останалите. Седнал си във въздуха. Такава е съдбата ти. Не искам да обяснявам как живеят тези хора. Самият аз не живея като тях. Слава Богу, моите родители ме възпитаха с внимание и никога не са ме възприемали като инвалид. Тези хора са невидими. По улиците те са атракция. Или поне преди бе така. Това е тъга.

На какво те научи животът в инвалидна количка? Какво пребори в себе си и с кое все още се бориш?

Научи ме на търпение. Научи ме да казвам „благодаря“, когато ми помагат. Дори и за дребните неща. Само човек, изпитал безсилието върху гърба си, може да разбере за какво говоря. Преборих слабостта си. Сринах я. Стъпках я без крака. Предпочетох да не се примирявам.

Мащеха ли е страната ни за хората с увреждания? Какво е необходимо да се промени в държавната политика, за да се подобри техният живот?

Манталитетът на гражданите. Първо. Оттам тръгва останалото.

Защо в България често се гледа на тези хора като на болни или на втора ръка? Това на манталитета ли се дължи или на неинформираността?

Думата „инвалид“ идва от английското „invalid” и в превод означава „невалиден“. Какво повече да говорим? Българинът не обича различието. Той трудно се вълнува, ако проблемът не го касае пряко. Щом има ракия и салата вечер – всичко е наред. И дотам.

Каква според теб е причината една немалка част от нашите сънародници да са така устроени, че ако нещо не ги засяга пряко, то не ги интересува? Липсва ли ни емпатия?

Не ме интересува причината. Не ми е в кръвта да съдя другите. Аз правя доста в помощ на хора в нужда. И то именно защото не ми липсва емпатия. Липсата на емпатия е ужасно нещо. Все едно си мъртъв, но още дишаш.

Казваш, че има нужда в страната ни да се оформи едно общество, членовете на което да си помагат и да се подкрепят. Какво според теб пречи да се случи това?

Пречи това, че сме забравили историята за хан Кубрат и наръча с пръчки. Тоест – пречи отказът от единност. Ако двама човека се обединят около една идея, е окей. Но ако към тях се присъединят още 20, става друго. Разбра ме.

Защо се стига дотам родителите на хората с увреждания да търсят средства за лечението им в социалните мрежи и в медиите? Работят ли изобщо здравните институции в страната ни?

Майките на тези деца са героини. Живи героини. Те търсят начин да не изгубят битката. Битката за живота на своите чеда. Нямате идея колко е страшно това. Здравните институции? Не знам как да коментирам.  Отбиват номера. Това ще кажа.

Ти също си помагал в благотворителни кампании, на какви трудности си се натъквал?

Наскоро организирах една изложба. 12 нови мои стихотворения, илюстрирани от художника Борис  Валентинов. С Борис решихме да направим още една творба – тринайстата.  Тя бе направена с благотворителна цел. Не се продаде по време на изложбата. Почти се бях отчаял, но един мой читател все пак я откупи. Благодаря му.  Хора като него ми връщат вярата в добротата.

16997379_10207749381764453_435616382_n

Как се срещнахте с Марти, разкажи ми за неговата история?

Марти е момчето, на което в последна сметка успяхме да помогнем. Познавам лично майка му – Милена Тороманова. Една от най-същинските майки, които съм срещал. Възхищава ме нейната вътрешна сила. Синът й има церебрална парализа и епилепсия. За да живее той пълноценно и адекватно, са нужни много пари. Аз и Борис успяхме да помогнем с около 600 лева чрез изкуството си. Тази сума осигурява около два месеца рехабилитация. Сами си правете сметката.

В момента тече кампанията за набиране на средства за Бобчо. Но има много майки на деца с увреждания, които нямат сила и смелост да направят кампания. Какво би ги посъветвал?

Бих ги посъветвал никога да не губят вяра. Никога. Наясно съм колко е лесно да го изречеш и колко е трудно да го направиш.  За щастие – успяхме да помогнем и на Бобчо. Художникът Борис Валентинов нарисува една картина в подкрепа на каузата. Наскоро я продадохме. Това е нашият принос. Това е нашата човечност.

17035204_10207749384164513_1527075005_n

Често недобросъвестни хора правят фалшиви кампании. Как дарителите могат да се ориентират дали една кампания е истинска или не?

Ще отговоря на въпроса с въпрос. Как ли спят тия хора? Границата между това да сториш добро или зло е тънка. И има общо със съвестта…

Какво би казал на тези, които се възползват от страданието на хората с цел лична печалба?

Предпочитам да си замълча. Не е никак приятно това, което бих им казал.

И накрая един въпрос, свързан с литературата. Твоите творби са винаги много лични, последната ти книга „Церебрална поезия” е болезнено откровена. Какви са посланията между редовете, които не би искал читателите да пропускат?

Поезията не може да се преразкаже. Нека я купят, ако желаят. Нямам по-силна стихосбирка към момента.

 

Сами ли сме във Вселената?

Портрети на греха

Facebook коментари

Бинар коментари (0) :