Facebook YouTube Vbox7 Twitter Mixcloud

Продължаваме напред

Бинар
Преди 1 седмица

Vladi snimka

Понякога журналистическата работа в „Бинар“ може да е и много лесна. Отиваме в другата стая и там ни очаква интересен събеседник, който дори ни е колега. Тогава имаме чувството, че сме затворили производствения цикъл, но правим интервюто с удоволствие, защото някои от нас не са само журналисти, а понякога влизат в други роли. Такъв е случаят с нашия колега Владислав Христов.

Книгата му „Продължаваме напред“ съдържа близо 100 текста и се обръща към едни малко позабравени жанрове като тези на публицистичното есе и на фейлетона, където иронията, сатирата и усмивката са водещи. Въпреки това Влади поставя и някои доста болезнени, на моменти дори тъжни, въпроси, които няма как ние, тези които живеем в България, да подминем с лека ръка.

Автор си на няколко  книги с поезия и проза, преди броени месеци излезе последната ти стихосбирка „Обратно броене“, къде е мястото на „Продължаваме напред“?

Това е шестата ми поред книга, като специално в този жанр е първа. Текстовете в нея обаче са натрупани в период от над три години. Така малко по малко „Продължаваме напред“ се оформи като книга, която може да създаде представа за заобикалящата ни среда и времето, в което живеем. В нея има и смешни моменти, има и абсурдни, но и тъжни – всичко това е част от живота ни. Мисля си, че консуматорите на масмедиите и техните бързи новини, с които ни засипват, ще намерят контрапункт в писането, което съм използвал в книгата, защото, въпреки че то започва от по-скоро ежедневни новини, в него има една своеобразна бавност, която е типична за художествения текст. Затова смея да кажа, че това е кръстоска между художествения фейлетон и публицистиката.

Ако разбираме правилно, ти в ежедневието намираш ядката, а след това тя разцъфва в художествен образ, правейки текста псевдореалистен.

Да, моят похват се състои в това, че изходната точка е нещо, което е привлякло вниманието ми, най-често някакъв абсурд. Всеки наш ден е изпълнен с абсурди. А след това, по-скоро във втората част на текста, аз прилагам една, нека да я нарека, хватка, чрез която започвам мой вариант на случващото се и го преобразявам напълно. Така текстът има сърцевината на истинска история, а в същия момент има и щипка фикция, която допълнително ни кара да се замислим до какво може да достигне нашия живот и изобщо всичко, което ни се случва.

Познат си на четящата публика предимно като поет и автор на кратки разкази и, ако връзката между краткия разказ и публицистиката е по-разбираема, по-видима, има ли нещо общо и между писането на стихове, особено на хайку, и публицистичния и фейлетонния текст?

Специално при кратката поезия, която пиша, защото всички мои поетически текстове, независимо дали са хайку или не, са кратки и изчистени, се опитвам да уловя даден момент от ежедневието. Тук можем да търсим връзката, защото както при тях, така и при публицистиката, има насочване на вниманието. Чрез тях искам да припомня на читателя, че заради нашата забързаност има неща, на които не обръщаме нужното внимание. С текстовете си се стремя да кажа: „Вижте това и помислете за причината, която го е породила и докъде може да доведе в бъдеще“.

Освен работата ти в Бинар, ти сътрудничиш и на издания като в. „Стършел“. Той е един от дългогодишните барометри на съвремието, криво огледало, в което се оглеждаме. В този смисъл имаме ли все още чувство за сарказма, за иронията, за карикатурата, независимо дали тя е с думи или с щрих?

С времето малко позагубихме свежото си чувство за хумор. Все се усмихваме „под сурдинка“, за да не ни види някой, или пък се смеем дебелашки, понякога дори грубо на чужд гръб. В крайна сметка, въпреки че издания като в. „Стършел“ са единици, аз мисля, че те имат константна публика, която не може без този хумор. Той е едно островче в съвременния свят и, ако малко повече се придържаме към него, ще имаме по-свеж и адекватен поглед върху реалността.

17349553_10211764584047399_2146503656_o

На корицата на книгата един заек бомбардира с моркови враговете си. Върху кого пускаш бомби с тази книга?

Да, картината е дело на художника Венцислав Диков, той също има усет за хумора и абсурда, и като видях заека, веднага си казах – ето я корицата. Относно бомбите – пускам ги върху безхаберието и невежеството ни. Върху апатията, която е станала част от нашата същност, върху израза: „В тази държава нищо няма да се оправи“. Не, ще се оправи, уважаеми сънародници, но първо ще се наложи да запретнем ръкави и яко да поработим. Всеки в ежедневието си, от най-дребните неща, до най-големите си избори. Не е толкова страшно, нека поне опитаме.

Както вече стана дума, текстовете в „Продължаваме напред“ са писани в продължение на повече от 3 години, къде са излизали и има ли непубликувани? И до каква степен е важен периодът на написване?

Една част са публикувани в онлайн издания, други във в. „Стършел“, повечето обаче читателите ще могат да прочетат за първи път. Периодът на написване на текстовете в една книга с публицистика, според мен, е важен, защото благодарение на него читателят може ретроспективно да си припомни и да добие представа какво се е случва не само в нашата държава, но и по света. Втората част на книгата, например, се казва „Нафорите на една война“ и в нея съм събрал по-сериозни текстове, някои от тях  са писани след атентатите в Париж, а в първата „По смеха ще ги познаете“ са по-леките и хумористичните, които да посрещнат читателя с усмивка.

Ако се върнем към заглавието на книга, ще можем ли да продължим напред в крайна сметка?

Идеята за книгата се зароди през ноември 2014 г. след боксовия мач на Кубрат Пулев с Кличко. Тогава Кубрат изрече станалата знакова фраза: „Продължаваме напред“. Да паднеш и да имаш сили да го кажеш, това е сигурно доказателство, че не си роден за загуби, а за победи. И Кубрат го доказа в следващите си мачове. Не ми се ще да сме нация на загубите, мечтая си да се оттласнем от това дъно, в което битуваме, и да започнем макар и с малки крачки да вървим по пътя на победите. Може да звучи наивно, но аз съм оптимист – да, ще можем да продължим напред, но не като самостоятелни бегачи на дълги разстояния, а като общество. България прилича на бавно развиващо се дете, другите държави в класа вече четат, а ние още сричаме. Тепърва се оформят някакви наченки на гражданско общество. Ако край тях се сформират по-големи кръгове – ето ни първата крачка напред.

И накрая, накъде продължава Владислав Христов след тази книга?

Ако не издам втора книга с публицистика, ще се върна към една стара моя идея да събера в едно издание всички свои кратки прози, за да може читателите да им се порадват, защото през годините се натрупаха доста. А всяка издадена книга отваря място за следващи.

Освен журналист, Влади е поет и белетрист, превеждан на над 16 езика. Три години подред е избиран сред стоте най-креативни хайку автори в Европа, носител е на множество литературни наглади. А причината днес да го сложим от другата страна на микрофона е, че съвсем скоро предстои да излезе от печат най-новата му творба „Продължаваме напред“. Книгата събира публицистични, фейлетонни и хумористични текстове и ще има своята премиера на 22 март от 19 часа в литературен клуб „Перото“.

Илия Троянов @ Бинар Live

Facebook коментари

Бинар коментари (0) :