Птица върху жица

17273713_10155173345429630_772496252_o

На фестивал, като на фестивал. А какво е едно голямо събитие като София Филм Фест без гостуващите ни титани на киното? Миналата година имахме щастието да се докоснем до Бела Тар. На тазгодишното издание Тони Палмър пък ни зареди с много положителни емоции, съпроводени с истории, които няма как да чуем от другиго.

Една такава пълна с обрати история е свързана със създаването на филма „Птица върху жица“ (Bird On The Wire). Лентата проследява Ленард Коен по време на турнето му в Европа и Израел през 1972 г. Ето какво си спомня създателят на филма Тони Палмър:

„През октомври 1971 година получих обаждане с покана да отида до Ню Йорк, за да се срещна с Ленард Коен, за да работя по нов филмов проект. Ленард ме очакваше там, прекосих помещението да му стисна ръката, но в този момент неговият мениджър му каза: „Ленард, напусни стаята“, и както си вървях към него, той изчезна през вратата. Много скоро разбрах какво точно се е случило.

Leonard-Cohen-Bird-on-a-Wire-1

Това, което Ленард не знаеше към момента на разговора, беше, че звукозаписната кампания няма да му поднови договора. Това, което мениджърът знаеше, защото Ленард му беше казал, че повече няма да ходи по турнета. Това беше ужасяващо, особено в началото на 70-те. Изправен пред провал, мениджърът му се надяваше поне този последен концертен тур да бъде записан.

След броени минути Ленард се върна в стаята и първото нещо, което ми каза беше: „Ти знаеш, че не искам да правим този филм, така че – чао!“. За щастие бях взел една негова стихосбирка, която държах в ръцете си, „Енергията на робите“, с надеждата, че ще ми даде автограф. Когато видя книгата, той възкликна: “А, значи знаеш, че съм поет“. „Да, отговорих аз, запознах се с творчеството ви първо като поет и после като певец“.

Това по странен начин стопи ледовете между нас. И той каза : „Ок, ако ще правим филм, искам да бъдат изпълнени няколко условия. Първото е: Не искам това да е филм за турне, не искам лентата да ме увековечава като певец на щастливи, весели любовни песнички за Сузана, Мериан и подобни. Както знаеш, моите песни се отличават със своите политически послания, с малко „п“. Искам това да е много ясно пресъздадено във филма“. След което ме погледна и ме попита: „Какви са твоите условия“. „Моето условие е само едно: Каквото и да става по време на турнето, никога няма да затваряш вратата под носа ми, за да ми попречиш да снимам“.

17274822_10155173345899630_883949783_n

Не забравяйте, че говорим за 1972 г. Тогава снимахме на целулоидна лента – 16 милиметра, много светлина е необходима, не като тези съвременни дигитални апарати, така че беше много трудно да влезем в личен контакт с толкова огромна камера. В крайна сметка и двамата с Ленард удържахме на думата си и каквото решихме да снимаме – снимахме. Сещам се за един забавен случай, бяхме отседнали в хотел, имаше сауна на последния етаж, и разбира се, парата от сауната замъгли всичко, това беше пълна катастрофа за снимките. Защото, гарантирам ви, това, което се случи в сауната, щеше да е чудесно допълнение към филма.

Както й да е, завършихме грубия монтаж на филма. 23 концерта за около 4 седмици. Аз сам монтирам своите филми, така че за две седмици бях приключил. Мениджърът на Коен се беше съгласил сам да продуцира филма, за да може Ленард да не бъде по никакъв начин финансово зависим от него и да се съгласи да бъде излъчван. Когато му показах филма на Ленард, беше някъде през юни 1972 г., бяхме похарчили за него близо 30 000 долара. Той не каза дали филмът му харесва или не. Ленард постоянно използваше думата „противоречив“, така и не разбрах какво точно имаше предвид.

leonard-cohen-best-album-3949f4ea-581b-4ceb-9799-98fdee988b80

Понеже му се възхищавах много като артист, направих нещо много тъпо. Казах му: „Ето ти заснетия материал, можеш да го пипнеш тук-там и да го направиш по-малко противоречив и конфронтиращ се със зрителите“. Мислех си, че ще се видим след няколко седмици, за да обсъдим поправките. Две години по-късно и 275 000 долара от неговите лични пари, той се появи с нова версия, която изобщо не му харесваше, Ленард отказваше да бъде излъчвана и разпространявана и да има общо с нея. И тя изчезна. Като изключим няколко пиратски копия с отвратително качество, които циркулираха за кратко по немски тв канали.

В крайна сметка филмът беше изчезнал напълно. От време на време, когато се срещнехме с Ленард, той ме питаше: „Кажи ми къде е филмът?“, а аз му отговарях: „Не, не ти ми кажи къде е филмът?“. Сега скачаме 35 години напред. Нека ви припомня, че аз също съм отговорен за направата на официално обявения за най-лош филм в историята на киното – „200 мотела“ за Франк Запа.

R-753984-1206470916.jpeg

Запа беше мъртъв, но мениджърът му държеше да спаси филма. Един следобед той ми се обажда по телефона и ми казва, шепнейки: „Открих човека, който пази склада на Франк Запа с всичките му архивни видеозаписи. 26 огромни кашона, на които пише: “Bird on the wire”. Веднага му казах, връщаш се обратно в Лондон, подкупваш го и ми ги носиш. Явно е успял, защото, само няколко седмици по-късно тези купища с кашони пристигнаха у дома ми.

Можете ли да си представите – 296 кутии с филмова лента. Отварям първия кашон и осъзнавам, че това изобщо не е филмът. Това беше отпадналият материал, който не бяхме използвали. В този момент се чудех, вените ли да си прережа или да убия някого с бутилката шампанско. Поставете се на мое място, 35 години по-късно си мисля, че отново съм открил филма, а това не е така.

Близо месец след това си казвам, че трябва да се отърва от кашоните и започвам да ги пренасям в склада си. В този момент случайно се спънах в един кашон и от него изпадна оригиналният саундтрак на филма. Със сигурност беше търсеното копие, защото беше изпъстрено с моите бележки. Звукът, който се чува във филма, е 70% от това копие. За съжаление обаче, всеки филм се състои не само от звук, но и от картина. Откъде да си взема образите? Обратно към кашоните.

el_5778532-e1375363579213

Кутиите, в които беше филмовата лента, бяха толкова ръждясали и споени, че се наложи да ги отварям с чук и длето. Лентата вътре беше в такова състояние, че като я пипнех, се разпадаше. Така че внимателно извадихме материала, и с пръст започнах да го развивам, сложихме го на машина да го възстановим. После започна голямото търсене. Кой кадър с коя музика си пасва.

Всяко едно парче, което намирахме, беше полирано веднъж на ръка, веднъж електронно и веднъж дигитално. Образът във филма е съставен от 3000 малки парченца лента. Какво ще правим сега с филма, след като ги сглобим? Естествено че ще го покажем първо на Ленард. Но как ще го дистрибутираме? В големите киносалони не върви. Тогава решихме да го правим на DVD.

Американският продуцент каза: „Трябва да имате нещо на корицата, иначе никой няма да знае какво е това“. Повечето обложки имат фотография на Ленард Коен, на нас ни трябва нещо различно. Тогава на мен ми хрумна да се консултирам с познат във визуалните изкуства. „Какъв е шансът да получим гълъба на Пикасо за обложка на DVD-то?“ попитах го. Той ми отговори: „Никакъв шанс няма. Роднините няма да дадат правата за тази рисунка“.

17349455_10155173345949630_408176164_o

Аз обаче бях упорит, взех телефона от него и се свързах с тях. Обади се една испанка, обясних й за какво стана дума и тя ми каза, че няма как да ми даде правата за рисунката. Точно преди да приключим с разговора, тя все пак пожела да й изпратя филма. Накара ме да чакам близо 6 седмици, след което ми се обади и ми каза: „Гледахме филма и всички плакахме, направили сте един много емоционален филм, подаряваме ви правата за творбата“.

Първо изтървах слушалката, после на свой ред и аз се разплаках. Когато набрах смелост, вдигнах отново слушалката, благодарих и продължихме разговора. Госпожата имаше само едно условие – да уцелим правилния син цвят, с който е нарисуван гълъбът. „Затова ще ви изпратим мостра“, уточни тя. А аз й отговорих: „Можете да ни изпратите и оригинала“. „Вие сте голям шегаджия, г-н Палмър“, отговори ми испанката. И така DVD-то се сдоби с обложка на Пикасо.

palmerset3

 

Приятно гледане на филма!“, с това пожелание завърши своя разказ сладкодумният Тони Палмър. Светлините в салона угаснаха и ние потънахме в света на Ленард Коен. Дали в края на прожекцията имаше разплакани хора? Да, имаше много сълзи, но от онзи специален вид, който все по-рядко ни се случва да проливаме – сълзи от щастие.

Снимки: СФФ

Портрети на греха

Копчета на богини

Facebook коментари

Бинар коментари (0) :