Facebook YouTube Vbox7 Twitter Mixcloud

Щастие в моменти на тъга

Липсва ми „О! Шипка“. Не като пространство, а като сцена за експериментални, интересни, вълнуващи ъндърграунд групи. В един момент се появиха немалко родни банди, които без преувеличение бяха на световно ниво. После нещата се промениха. Все още обаче любопитният меломан може да открие бисери сред морето от посредственост и свирене на едни и същи кавъри в клубовете.

Една от тези групи е Блъш (Blush), чийто стил е прекрасна амалгама от поп, лаундж, трипхоп, рок и какво ли още не. А преди броени дни те издадоха в електронен вариант дебютния си албум „Happy Days Of Sorrow“, чиято премиера на живо предстои. По повод 12-те парчета и всичко останало около групата си говоря с Юлиан Занев – китара, клавири, микс, мастеринг и какво ли още не в Блъш.

Не мога да се сдържа – този дебютен албум се явява като своеобразен best of от всичко, което сте правили, откакто групата съществува, нали? Как подбрахте кои композиции да влязат в него?

Всъщност три от песните са от 2007-2008-а. Останалите са записани през последните 2-3 години, макар че някои от тях са по-стари. Има доста нови неща, които не влязоха в албума, с идеята да останат за по-нататък. Песните звучат смислено, взети заедно и имат особено значение за нас. В един момент трябва да знаеш кога имаш нещо завършено и да спреш да слагаш още и още. Ние стигнахме до този момент.

4b

Ясно е, че заглавието на албума е полуцитат от „Happy Days Pt. 1″ – една от композициите (по-скоро част от композиция) в него. Оксиморонът, сигурен съм, е умишлен, но такова ли е общото настроение за теб в повечето парчета – минорно, замислящо и леко абстрактно?

Първоначално имахме друго име, „This is Your Life“, силно повлияно от „Боен клуб“. В последния момент го сменихме, беше мое предложението, без много мислене. Реално просто слях части от фразите от текст на Ели, „Happy days instead“ и „No more days of sorrow“. За мен това не обобщава албума, може би е близко до настроението. Напомня ми за един текст на Manic Street Preachers, „My Little Empire“, където пеят „I’m happy being sad“. Аз го свързвам с идеята да намираш естествено щастие в моменти на тъга – много от песните в албума са на такава тема, как да поемеш нагоре, след като си стигнал дъното.

Още в самото начало имахте (извинявай за клишето) страхотен успех – свирихте на една сцена с Анимационерите, Остава, Уикеда, а и вашето „Play“ беше включено в международната тройна компилация на Строежа „Credit To The Nation“. Не след дълго обаче се разпаднахте, после се завърнахте в редуциран вокално състав вече под името Грейскейл (Greyscale), а от известно време отново сте Блъш. Как се завърнахте към оригиналния състав и защо не останахте инструментална формация?

Беше естествено. В Грейскейл се бяхме развили като инструменталисти, от гледна точка на симбиоза и усет при импровизациите. След като пробвахме да направим няколко песни заедно с Ели, бързо стана ясно, че с времето не сме се отдалечили музикално, точно обратното. Много лесно ни се получиха нещата. Също така, за времето, в което не бяхме свирили, Ели се беше развила като автор на текстове и музика. Сега процесът на създаване на песни обикновено започва с импровизиран инструментал, върху който Ели директно запява готов текст.

Прави впечатление, че някои от парчетата са с много различен аранжимент от този, който използвате на концерти и участия. Причината само в липсата на повече музиканти ли е или ключовото тук е желанието ви да експериментирате и преаранжирате?

От самото начало разграничаваме записите от живото свирене. При запис не се ограничаваме в рамките на това, което можем да изсвирим на живо с китара/пиано, бас, барабани и вокал. За мен всяка песен е като непозната територия, която откривам по време на записите и продукцията – има нещо, което трябва да види бял свят, и задачата ми е да го намеря и да го покажа.
На живо свирим нещата в аранжимент с основните ни инструменти и разчитаме на това, че песните са достатъчно силни като музика и текст сами по себе си. Не залагаме на семпли и допълнителни елементи, а на простота и емоция.

В този смисъл, по-комфортно ли ви беше, когато към основния състав на групата временно привлякохте гост-клавириста и всъщност мултиинструменталист Владо Иванов?

Владо свири на живо с нас два пъти, но сякаш винаги сме свирили заедно, толкова естествено и бързо се сработихме. Прекрасен музикант и човек. Надявам се да свирим отново заедно и то не еднократно.

От немалко време се занимаваш и със собствени композиции под артистичния псевдоним Nurthice и записваш (почти) всичко сам в домашното си студио. Много различни ли са нещата, когато парчетата са на групата, а не за твой солов проект?

Песента „Change It“, която е в албума на Блъш, беше преди това в EP-то „Cranes“ на Nurthice от 2015-а. Така че има известно припокриване откъм звучене. Останалите ми неща под това име са албумът „Otono“ от 2009-а, издаден от белгийския лейбъл Vu-Us, съвместното EP „River on Glass“ с американския хип-хоп продуцент Lateef Dameer (от 2012-а), и „The Now“ от миналата година, което също е повече хип-хоп и електроника. Определено са по-различни от Блъш, но има сходни моменти.

Кажи ми, че няма да сте поредната интересна родна банда, която записва един албум, а след това неминуемо се разпада.

Не мислим да правим такова нещо.

Албумът „Happy Days Of Sorrow“ на Блъш можете да слушате и купите ето тук.

Три поколения от българския ъндърграунд

Грайндкор-джаз вечер с Джоуи Молинаро

Facebook коментари

Бинар коментари (0) :