Как да си поръчаме пуканки на жестомимичен език?

В речника на егоцентрика, ако речем, че това е животно, самовглъбило се в себе си и егоистично разположено към околния свят, думите нормален и различен са антоними. И това – независимо от неговата етническа, религиозна и социална принадлежност. Човешки присъщо ни е да отсъждаме по външни белези, после да се формираме по групи и накрая да си лепим етикети по челата.

Всеки ден пътувам с метрото. Нормалните сме мнозинство – цъкаме по социалните мрежи, слушаме музика, говорим по телефона или четем книги, и то в най-добрия случай, иначе гледаме намусено в нищото и чакаме да се случи нещо различно. И ето: „Разврат в метрото!“ – двама младежи се целуват най-нагло пред погледа на всички. „Как не ги е срам?“ – се чете по устните на пасажерите. На следващата спирка обаче се качва възрастна двойка, която събужда мисли от рода на: „Колко ли войни са преживели заедно?“. Любуват се един на друг, целуват се, отъркват телата си. „Ах, колко романтично!“ – въздишаме всички.

Какво се случи всъщност? Бръкнахме в чантите и извадихме от онези лепящи етикети, на които от вътрешната страна пише с големи букви: ДВОЙНИ СТАНДАРТИ.

Младежите се оказаха глухонеми. Така и не разбраха, че са различни. А ние продължихме да си мислим, че сме нормални.

Машинистът рязко наби спирачки. Изведнъж глухонямата нагло целуваща се двойка връхлетя върху сравнително млада, невръстна жена. Момчето я погледна жадно, отстъпи назад, сви юмрук с едната длан, а другата изпъна като платно, после я постави върху юмручената и започна да я отрива с въртеливи движения. На жестомимичен език това означаваше: „Извинявай“.

Никой в метрото не разчете жестовете, но всички разбрахме, че влюбените са с увреден слух. Веднага отлепихме етикета, който преди малко им бяхме сложили, и побързахме да залепим друг, пак от онези с двойните стандарти – „Няма нищо, нека си се целуват младежите, милите, нали са в неравностойно положение, на никого не пречат“. Да, те бяха по-различни от различните, защото не можехме да ги съдим на техния език.

Зачудих се, ако съм в компанията на глухонеми, как да си поръчам още една купа пуканки. Оказа се по-лесно от това да търся етикети из, под и над хастара на чантата си.

В един късен следобед се озовах в Съюза на глухите в София, където художникът Никола Орозки рисуваше портрети на хора със слухови проблеми. Срещнах Жени и Ванко – млади, вдъхновяващи и отзивчиви хора. Научиха ме да казвам „благодаря“ и „извинявай“, случайно ако в метрото настъпя някого и трябва да му се извиня на жестомимичен език или пък ако същия този ми отсъпи място да седна. Вече знам как да си поръчам и още пуканки, защото в заведението към Съюза ги правят страхотни.  

На токчета с Еди Изард

Роден във фабриката

Facebook коментари

Бинар коментари (0) :