Поет без портрет

- Добре, дай поне да сложим някакво измислено име – по-нормално ще изглежда някак.

- Моля те, хайде без такива. Нали се разбрахме?

- Това някакъв опит за ницшезация на разговора ли е – ти нула ли си или единица?

- Ницше ли е създал бинарния код? Ако си прав – а мисля, че това намекваш – той е своеобразен кръстник и на Бинар.

- Писането ти базирано ли е на двoичната система?

- Всъщност да. Пиша, докато не успея да превърна нулата в единица.

- Това бих го изкарал като цитат в заглавието.

- Не ме иронизирай. Работя, преработвам и си имам двама човека, на чието мнение се доверявам.

- Напълно?

- Е, не напълно, но са ми важни. Доста са критични и двамата. Невинаги се съобразявам с бележките и съветите им, но понякога благодарение на тези ремарки намирам нова посока на конкретния текст, ако ме разбираш.

- Разбирам те. Те са Хегел на твоите Кантиански текстове.

- Не, те са, те заедно са критикът, който бих искал да бъда за себе си.

- Шопенхауер на твоя Ницше?

- Пак ли Ницше?

- Пак. Това писане „само за себе си“ не е ли прекалено копиране на Селинджъровата концепция?

- По Селинджър ти си специалистът, но той не харесва хората и най-вече издателите, които прецакват творбите му. Аз не съм такъв. Просто не ми се занимава.

- Преди време ти се занимаваше.

- Да. И пробвах – пратих един ръкопис на стихосбирка на трите издателства, чиито книги и като подбор, и чисто визуално ми харесват. Едното не ми отговори, другите две ми отказаха с мегаидиотски аргументи.

- Сега няма да ми кажеш кои са издателствата и какво са ти казали, нали?

- Позна. Но това не е важно. Просто реших, че не ми се правят компромиси. Поетите не трябва да правят компромиси.

- Това е малко патетично, извинявай.

- Прав си, патетично е. Но си е мое право.

- И сега? Пишеш си и никой никога няма да прочете нещата ти?

- Публикувам от време на време.

- Все по-рядко.

- Да, все по-рядко. Но не съм си го наложил, просто така се случва.

- Няма да повдигам завесата относно самоличността ти, но ти си имаш своите читатели и почитатели. Дали сега четящият това интервю няма да си помисли, че всичко това е поза и ти просто се правиш на интересен? От субкултурата „български млад поет“ не преминаваш в паракултурата „закъснял хипстър“?

- Не ме интересува, честно казано. Пиша, защото обичам да пиша. Ако някое от издателствата, които контактнах, ме беше издало, щях да съм доволен. Не обичам да чета пред хора, стрес ми е, не е моето нещо. Но все щяхме да измислим нещо – там, актьори да четат, не знам.

- „Актьори срещу поети“?

- Никога не съм ходил, казват, че е много добро. Да, ще си намеря някой актьор или издателството ще намери. Тоест щеше. Сега няма да стане.

- А ако сега някой издател се свърже с теб и ти каже, че иска да те издаде?

- Вече не съм сигурен, че ми се прави това, прекалено много контакт с хора има.

- Пак, няма да издавам какво работиш, но комуникираш с хора постоянно.

- Друго е. Това е много лично, моето писане. Пиша го, защото ми харесва. Някакви неща ми влияят и ми е хубаво да се опитам да ги отразя.

- Огледалният комплекс.

- Не. Просто понякога имам чувството, че местата и хората, които виждам, са подменени и вече не са онези, които познавам. И се опитвам чрез писането да оправя синхрона.

- Нарича се редупликативна парамнезия – не откриваш еквивалента на предмети и хора, които иначе ти се струват познати. Малко звучи като нещо от „Досиетата Х“, извинявай.

- Не, не – имаш право. Просто писането ми помага. Виждам нечия картина и започвам да пиша. Чувам песен и започвам да пиша.

- Не си синестезик, нали?

- Не съм.

- Ако сега ти кажа, че съм ти намерил издател, имаш ли готов ръкопис?

- Това е безсмислен въпрос.

- Ако читателите на Бинар искат да прочетат нещо твое, как да го направят?

- Няма как. Те не знаят кой съм. Не е ли това най-хубавото?

Продължаваме напред

Александър Христов за Свободното поетическо общество

Facebook коментари

Бинар коментари (0) :