Сътворение

Сътворение

На Маргарита

 

Зърната на гърдите ми гледат към тавана. Нейните гледат в мен. Рисува ме. Поглежда ту към мен, ту към белия лист. Аз лежа на леглото със затворени очи. В сумрачната стая с пуснати завеси чувам единствено триенето на графита на молива, с който ме създава.

Звукът ме унася, кара ме да изчезна напълно, да забравя за съществуването си и да се отдам на сътворението. Чувам как моливът прави обла линия, после черта, после как повтаря тази черта няколко пъти, с триене нагоре-надолу.

Мисля си за създателя ми. Видях го, преди да затворя очи и да му се отдам. Момиче с дълги крака, тънки пръсти, детско лице, със сдържана усмивка пред непознати, чувствителна и крехка, когато е влюбена, студена, когато я заговори мъж, възрастна в опита си, млада в мечтите си. Така я почувствах за няколкото часа, от които се познавахме.

Докато навън слънцето напича силно и следобедът е застинал в безвремие, в нейната стая е хладно, завесите са пуснати, а тя подостря молива, с който ме рисува. Каната на пода със студена мента с лед е почти празна. Аз продължавам да позирам за образа, който тя създава. Тя също е без дрехи. Винаги е без дрехи, когато рисува голи модели.

Казва ми, че харесва краката ми. Най-много я вдъхновявали, заради добре оформените мускули. Харесва и гърдите ми. Казва, че ще ми отива мъжки член и пита дали имам против да го нарисува. Оставям я да ме създаде, каквато ме иска.

Показва ми готовата рисунка и ме поглежда игриво. Нямам глава, устните ми са вагина, която се усмихва малко под гърдите, а под нея виси еректирал член, добре оформен, точно между здравите бедра. Вместо глава, от шията ми излиза палма, която е залята от висока черна вълна, в която се давят хора, щрихирани с две черти.

Без да дочака реакция за картината, ляга до мен, прегръща ме и притиска тялото си до моето. Прошепва в ухото ми, че съвършеното тяло е това на двама прегърнати, слели се в едно – две глави, две усти, четири очи, четири крака и ръце, и две сърца. Това за нея е перфектният човек. Иначе, разделени, всички хора са несъвършени.

Бистра Величкова е родена през 1986 г. в София. По професия е журналист. Нейни разкази и стихове са отпечатвани в „Литературен вестник“, „Стършел”, „Труд”, „Факел“, списанията „Гранта”, „ЛИК”, „Vagabond“, „Море“, „Страница“, „НОпоезия“, “Кръстопът”, LiterNet, , Stihi.ru (в превод на руски), в американските списания Drunken Boat и Catamaran Literary Reader (в превод на английски). Нейни произведения са отличени с награди на литературните конкурси: за къс разказ “Париж без любов” (2010 г.) и „Рашко Сугарев” (2012 г.), за поезия – „Веселин Ханчев” (2012 г.), „Димитър Бояджиев” (2013 г.) и „С море в сърцето“ (2016 г.). Дебютният ѝ сборник разкази „Малка, мръсна и тъжна” (ИК „Рива”, 2014), печели I-ва награда на Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ в гр. Хасково (2015 г.).

Още: