Ирониите на съдбата

Share

×

Ичасу - френско баско село, дало името си на албума с протестни песни Les vois d'Itxassou

Ичасу – френско баско село, дало името си на албума с протестни песни Les vois d’Itxassou.

Джазът и свободата са почти синоними. Стожерът на свободния джаз в свободния свят Уилис Коноувър пише в далечната 1958-а в списание Джаз форум: „Джазът е класически паралел на  политическата система на САЩ. Има съгласие по предварително дадени закони и порядки, в рамките на които сме свободни да правим каквото си поискаме. Музикантите се разбират за тоналността, хармоничните преходи, темпото и продължителността на пиесата. В тези рамки те са свободни да свирят каквото си поискат. Когато хората от други страни слушат качеството на тази музика, тя ги стимулира да търсят същата свобода в живота си“.

Двама джаз-посланици - Сачмо и Уилис Коноувър. Сн. Леван Рамишвили

Двама джаз-посланици – Сачмо и Уилис Коноувър. Сн. Леван Рамишвили.

Заглавието „Иронии на съдбата“ никак не е случайно. Голяма част от „питомците“ на Коноувър получават заслужената си доза граждански свободи първо извън родината си – не на последно място, защото емисиите на „Гласът на Америка“ не се чуват в самата Америка. Но протестните песни извън джаза също са били в един или друг момент „рециклирани“ от джазмените по света и най-вече в Европа, където т.н. „революционни“ песни са с по-дългогодишни традиции от джаза. Да си припомняме ли италианския прочит на някои от тях от Джовани Мирабаси и неговият проект „Аделанте“, записан в Хавана на 1 май 2011 г.:

По същото време независимият френски лейбъл с предизвикателно наименование NATO издава на диск „революционния“ проект Les voix d’Itxassou от 1989-а на саксофониста Тони Ко, иначе спец по Мънк и Манчини. Едва ли е случаен и изборът на малкото баско село Ичасу в заглавието на албума – според легендите именно там рицарят Ролан от едноименния роман (смятан за начало на френската литература) разбива скалата и прави проход през Пиринеите. Вокалните партии в протестните химни от цял свят са поверени на звезди като Мериън Фейтфул и Али Фарка Туре, сред сайдмените му са Марсел Ацола и Александър Баланеску.

Началото и финалът са с френския пролетно-любовен апотеоз Le temps des cerises, написан пет години преди Парижката комуна и посветен 11 години след нейния край на една медицинска сестра, грижеща се за жертвите на насилието. Преди този му джаз-вариант (може би най-доброто от албума, заедно с авторските, фламенко-обагрена Nuit sur une place a Helsinki и закачливо-акордеонен Jazz de Pekin), парчето е известно най-вече от Шарл Трене и Ив Монтан, а със сигурност въобще не е било пято на барикадите през 1871-а. Тук предлагам версията на любимата муза на Майлз, Жюлиет Греко, малко преди да дойде и в България от неин концерт в Япония:

Не на последно място ирониите на съдбата са и включването в Les voix d’Itxassou на мита Че в годината, когато падаха стените, включително и тези на нашето неведение към битието му на убиец на затворници в замъка Ла Кабаня, отворен за посещения от Фидел в 1986-а. Парчето на Карлос Пуебла Hasta Siempre познава и критичен превод на френски с Пиер Василиу („Дали сме революционери на масата след няколко чаши?“), но и пънк-версия на едни от малкото яки металисти в Куба, Тенденсиас – тук в много хеви  клипа им на Гуантанамера:

Чарли Паркър, страсти и страдания

Чукаме на дърво с Ерол Ракипов

Facebook коментари

Бинар коментари (0) :