Камарон – 20 години и 20 евро по-късно

EFE/Raúl Caro

Diego Carrasco en Sevilla11/9/2012

Два спектакъла с някои от най-добрите фламенкоси отбелязаха в два последователни сезона двайсетгодишнината от преселването на Камарон в жадуваните му селения и трийсетгодишнината на знаковия му албум, La leyenda del tiempo – един от тези, отворили фламенкото към младите и силата на рока в онези дни.

Сходни по замисъл, спектаклите събираха на една сцена някои от съвременниците на гениалния (дори и в саморазрушителността си) певец на Андалусия и малко или повече оставаха място за изява на млади автори от следващите го поколения.

Преди да се превърне в легенда на своето време Камарон записва с бащата и с най-големия брат на Пако де Лусия повечето от началните си десет албума, а със самия Пако – останалите. За пръв път в „Легендата“ Пако не присъства – мястото му е заето от младия Томатито, с когото преди време си „премериха“ силите и феновете в зала 1 на НДК. И с двамата си говорихме за онова време и нито за секунда не усетих дори и най-малката нотка на толкова пагубното по нашите ширини желание за изпъкване.

Може би и затова за мен бе малко странно отсъствието на Пако от замисления от Томатито проект за Биеналето на фламенкото в Севия 2012. Вероятно турнетата на маестрото са действителната причина за това, както кризата и натоварената програма и на другите артисти са причина спектакълът да има само едно представление – това в Севия.

В новия аудиториум с 3200 места началото с Диего Караско – „Хосе Монхе Крус“ (истинското име на Камарон) – на което Big Band Flamenca и публиката отвръщаха „Presente“ бе очаквано силно. За мое съжаление, емоцията имаше последващи спадове, въпреки посветеното парче на друга фламенко-легенда, Мораито и интерлюдиите на биг-бенда с „Роса Мария“. Една от най-продаваните фламенко-певици, Ремедиос Амая стилно заложи на тангос и булериас, прелели в доста протяжната и леко нестройна версия на класиката “La Primavera”. “El cante por Camaron” на Рафаел Амадор бе изгубило доста от първичната си сила от времето на първия сборен албум за Камарон преди десет години. С раздвоено усещане съм и от La Susi, която цял живот също е раздвоена – дали да приеме прякора „Ла Камарона“ или да бъде запомнена като себе си. Въпреки лоркианската й проникновеност в „Nana del caballo grande“, в последващата я „Leyenda del tiempo“ тя бе далеч назад във времето на легендата. Когато, както признава Камарон в едно интервю няколко години след смъртта на Франко, те са „малцинство, опитващо се да покаже на испанците как да се измъкнат от сенките на миналото, за да заживеят по-истински“. Няма как да не цитирам и Томатито със спомена му след приключването на записите, когато Камарон му казва: „Не го правим за сега, правим го за след време“. Албумът е финансов провал, да не говорим, че хитаносите си искат обратно парите от магазините, в които са си купили плочата – това не е бил „техния“ Камарон. Но за всичко това, включително легендите около записа, е документалният филм  „El tiempo de la leyenda“, където и най-предубедените ще си дадат сметка как понякога развалените предварителни планове и импровизациите в последния момент може да предизвикат истински революционен обрат в цял жанр, макар и съпроводени с край на едно приятелство. Към края на филма, перкусионистът Рубем Дантас обобщава – „след „Легендата“ вече нямаше какво да се рискува.“ А може би има – достатъчно е да чуем симфоничната й версия от 2009 на Метропол оркестра с незабравим щрайх и брас финал на фона на таконеос – също част от редовния ни плейлист.

Сега макар и с нежелание не мога да избегна сравнението в присъствието на Дукенде в двата спектакъла. Колкото бе експлозивен в Картахена (дали и заради присъствието до него на любимката ни Силвия Перес в момента на раздялата й с Лас Мигас), толкова бе прибран в Севия в едно от завършващите парчета и на двата спектакъла, „La Canastera“. „Soy Gitano“ от Mar de Musicas бе заменено с „Tu mare Rosa“ сега на биеналето. Самата Силвия акапела дава по-различни нюанси на „Nana del caballo grande“ (в оригинала има акомпанимент на ситар) в характерния й горен регистър. „Не съм типична фламенко певица и се старая да си остана с моя стил на пеене“ – признава тя по този повод. По-разкрепостен като цяло, този каталунски проект се оказа по-малко предвидим от севилския, където заедно с други протагонисти на „легендата“ (Хорхе Пардо, Рубем Дантас) изненадата бе най-големият отсъстващ. За да се потвърди косвено сравнението на Томатито от сцената: „няма изключителен наследник на многомилионното богатство, завещано ни от Камарон в музикално отношение. Най-много да сме взели по двайсетина евро…“ Слава Богу, че не са 30!

Изборът в плейлиста на Дуенде по Радио Бинар се ограничава с възможно най-отличаващото тези концерти – Диего Караско („ние, палмеросите даваме суинга на песента“) и Силвия Перес с Дукенде. Разбира се, интерпретациите им имат много малко общо с гласа на Камарон и с най-успешните предишни интерпретации – тези на Енрике Моренте. Да се учудваме ли, че и двамата са били оценени само с по един глас на първото Биенале в Севия? За сметка на това, Камарон е на една сцена в Джаз-фестивала в Барселона през 1979 – след него са Джеф Бек, Уедър Рипорт и Стенли Кларк. Жалко, че пиратският запис е само от Пласа де Торос, а не от нощния джем-сешън със Завинул и Уейн Шортър. Как да не си припознаеш за слоуган „Нощта е млада?“

Дуенде излъчи своето 7000 заглавие

Talé или до къде може да стигне свободата ми?

Facebook коментари

Бинар коментари (0) :