Слушай

В гимназията, докато пишех съчинения за домашно, редовно пусках опцията на текстообработващата програма за сложността на употребените думи, за да съм сигурен, че написаното от мен звучи умно. Не зная как програмата правеше своите изчисления, но забелязах, че възнаграждаваше многословните изречения с по-висока „оценка“. Също така показваше колко образован трябва да е човек, за да разбере написаното. Затова аз започнах да пиша по този начин, да подчинявам избора си на думи и изрази на това изискване. Скоро моите параграфи натежаха от подчинени изречения и многосрични думи. Така аз, деветокласникът, пишех текстове, които можеха да бъдат разбрани само от дванайсетокласник, което по онова време ми се струваше наистина яко.

Именно за това се сетих, докато четях книгата „Любимата дума на Набоков е бледоморав: Какво показват цифрите за класическите произведения, бестселърите и нашето собствено писане“ на Бен Блат. В нея авторът разглежда литературния канон като златна мина за статистиката, от която могат да се формират модели, отклонения от тях и прецеденти. В своите „литературни проучвания“ върху речника, пунктуацията, отворените краища, клишетата и всички останали аспекти на стила и езика Блат използва данни, за да очертае корпуса от конвенционално знание, който обгръща творческото писане.

Книгата има по-скоро сборен характер и някои от находките в нея не изненадват. Не е особено учудващо, че Джеймс Джойс слага 1105 удивителни на всеки 100 000 думи, или че Дж. Р.Р. Толкин използва най-често „изведнъж“ в сравнение с всички други наречия. По-интересно е, например, че американските писатели, които пишат подражателна на „Хари Потър“ литература, използват по-често дума „брилянтно“ в сравнение с британските си колеги.

В проучването на нюйоркската еротична литература пък Блат открива много честа употреба на думи като: метро, близалка, сенатор, задник, хазяин, музей, доверен, джакузи, грях и свивам рамене. Най-често изборът на тези думи е подсъзнателен, но все е показателен. Може би нюйоркчани си падат по сенатори с близалки в задниците или пък по-доверените грешници в джакузи не са толкова рядко срещана гледка?

Проучванията за връзките между речниковия запас и пола обаче са наистина интересни. Насочвайки се върху широко поле от литература, писана през ХХ век, той извежда глаголите, използвани най-често при описанието на един от двата пола. Резултатите показват ясна нишка на сексизъм, прокрадваща се в езика. Мъжете герои по-често мърморят, хилят се, зъбят се, викат, подсмихват се и убиват, докато жените са обречени да треперят, плачат, шепнат, пищят и да се женят. Мъжете-писатели са по-склонни да използват фразата „прекъсна го тя“, отколкото „той я прекъсна“. Така започва да се оформя мрачна типология. Мъжете по-често са вулгарни, весели или склонни към убийство, докато жените са нежни и кротки, когато не прекъсват мъжете, разбира се.

Пикът на книгата се състои в опита на Блат да „провери дали съществуват индивидуални отпечатъци на всеки известен писател“. Оказва се, че е така, защото според него „авторите в крайна сметка пишат със стил, който е едновременно уникален и постоянен, точно както отпечатъците са различни и непроменяеми“.

Дори начинът, по който писателите използва най-простите думи като „и“, „този“, „и тогава“, „какъв“, „но“ в много случаи е достатъчен, за да бъдат разпознати отпечатъците им. Така чрез думите Блат стига до романтичната идея, че писателят е винаги себе си. След това се опитва да посочи и любимите думи на всеки писател. Тези думи трябва да са използвани в най-малко половината от книгите на даден автор, поне веднъж на всеки 100 000 думи и трябва да са съществителни. Откритията му са изключително точни, почти без изключение думите са показателни за стила и художествените търсения на авторите.

За Джон Чийвър думата е „полов“ – чудесна илюстрация за неговия градски еротизъм с отсенки на морализъм от средата на минали век. Айзък Азимов предпочита „терминус“ – дума, обгърната в мъгляв и загадъчен футуризъм. Вирджиния Улф има своята „полица над камина“, а Идит Ухартън нейното „угризение“. Случаят  с Херман Мелвил, чиято любима дума се оказва „семенна течност“ може би е малко подвеждащ, изваден извън контекста на неговите китове.

Така, напомняйки ни, че литературата е просто поредица от думите и препинателни знаци, Блат сваля романтичната ѝ аура. Обикновено писателите акцентират върху психологията в своите произведения, тяхната дълбочина и правдоподобност. Много по-рядко отварят дума за това, че знаят 10 синонима на „добър“ например. Статистиката обаче знае хладната истина – зад всяка художествена фраза се крият десетки прозаични решения. Дори и най-добрите произведения според написаното в „Любимата дума на Набоков е бледоморав“ са последователност от думи, роби на граматиката, и  тяхната честотата на употреба.

И някъде тук, след като числата продължаваха да се подреждат пред очите ми, настъпи чувството за клаустрофобия. Започна да ми се иска нещата всъщност да не са толкова измерими. В някои не дотам добри части на книгата Блат започваше да ми звучи като туристически гид зад микрофон: „Чрез разбирането на ролята на всяка дума и препинателен знак – пише той, – големите писатели успяват да изковат великите си произведения“.  Подобно твърдение обаче говори за незаслужено подценяване на ролята на новаторството и естетиката на понякога компулсивната немарливост, която прави някои писатели велики.

„Думите и цифрите не трябва никога да се разделят“ – пише още авторът и аз смятам, че е прав. Лошото е, че за съжаление никой все още не е открил как те могат ефективно да си сътрудничат. Докато четях книгата на Блат, си представях две школи на писане, и двете водени от статистиката. В първата са писателите, които се опитват да обуздават своите тикове и до такава степен да овладяват стила си, че, прочитайки една тяхна страница, все едно си видял стъпката им в мокър бетон. В другата виждам писатели, които преднамерено се опитват да изкривят данните,  създавайки заплетена проза с такава хамелеонска грация, че никоя статистика да не може да ги опише.

Усъвършенстването на лингвистичните програми, което започна преди няколко десетилетия, направи изключително лесно подобни данни да се събират едва ли не в движение. Те могат обаче и да ни накарат да се взираме в едно изречение до безкрайност, да се опитваме вечно да го подобряваме, вместо просто да продължим към следващото. Пренасищането с данни е поредният нож с две остриета - след определена мяра за писателите блаженото невежество е правилният избор. В противен случай техните произведения могат да споделят участта на ученическите ми есета и да се превърнат в многословни и маниерни текстове.

Дан Пипенбринг е редактор в електронното издание „Дъ Парис Ревю„. Пълният текст на неговото ревю, което тук публикуваме със съкращения, можете на намерите тук.

ВСИЧКО