Как госпожа Чипи покори Антарктида

Wockle on the capstan

От всички истории най-много обичам тези, в които е замесена котка. Ако пък е котка-пътешественик – още по-добре. Време е да ви разкажа за госпожа Чипи.

Това е котката, придружавала Ърнест Шакълтън и неговия екипаж на борда на „Ендюранс“ по време на трансантарктическата експедиция от 1 август 1914 г.,  когато корабът отплавал от доковете на „Източно-индийската търговска компания“ в Лондон за Южна Джорджия, Антарктида.

Въпреки името, котката се оказала жилав котарак от Глазгоу, който принадлежал на Хенри (Хари) Макниш, корабен дърводелец. Докато се приготвял за пътуването, корабостроителят открил животното, свито в една от кутиите с инструменти, които били включени в багажа.

„На късмет е“, казал си дърводелецът, знаейки, че една котка може да бъде добра компания по време на дългото пътуване.

Aurora_1914_Sydney_Harbour

Шакълтън бил доволен, че към екипажа му се е присъединил пътник на четири лапи, тъй като присъствието на един добър ловец на мишки на борда било важно. Той щял да държи под контрол гризачите и да пази провизиите.

Когато майсторът и котката се качили на борда, госпожа Чипи следвала Макниш като ревнива съпруга, затова получила това име. То останало дори когато открили, че всъщност е котарак (във Великобритания „chippy” е обичайно название за дърводелец ).

Мустакатият пасажер бил красив, умен, добродушен и предан, първокласен ловец на мишки и плъхове, затова станал любимец на по-голямата част от екипажа.

Новият приятел на госпожа Чипи

В пристанището на Буенос Айрес на „Ендюранс“ се промъкнал 19-годишният британец Пърс Блекбъроу. Помогнали му приятели, които имали законно разрешение да участват в експедицията. Пърс бил открит на третия ден след отплаването на кораба.

След като го смъмрил пред целия екипаж, Шакълтън му разрешил да остане, докато трае пътуването, и му възложил работа. Той се оказал смел и находчив и в крайна сметка си заслужил правото да бъде стюард.

Блекбъроу станал покровител на госпожа Чипи и вторият неин най-добър приятел, както се вижда от една от малкото съществуващи снимки на котката, на която тя е застанала върху рамото на младия мъж. Кадърът е направен от фотографа на експедицията Франк Хърли и може би е заснет пред кухнята.

Perce-and-cat

По време на пътуването се случил инцидент – госпожа Чипи изглежда решил, че цялото това приключение е грешка и направил опит да се освободи. Котаракът скочил през люка на каютата право в студените мастиленочерни води на Южния Атлантик.

За щастие, нощта била тиха и спокойна. Вахтеният офицер лейтинант Хуберт Хъдсън чул мяученето и обърнал внимателно кораба, за да го върне обратно. Животното било в ледените води около 10 минути, но скоро се възстановило, макар че без съмнение вече загубило един от деветте си живота. Инцидентът е описан в дневника на Томас Орде-Лийс с дата 13 септември 1914 г.

Котешките дразнители

Като благоразумен котарак госпожа Чипи спокойно обитавал най-топлите и уютни места на борда, приемал лакомствата, които му давали, мъркал доволно и пазел провизиите. Това, което не харесвал, били 70-те канадски впрегатни кучета, които живеели доста нещастно, оковани във вериги и подредени в редици под навеси от двете страни на палубата.

Тези кучета страдали от липса на движение и, въпреки важната роля, която се очаквало да играят по-късно, не били обгрижвани добре. Лошите условия за живот довели до преждевременното загиване на някои от тях. Те виели и вдигали шум, а това най-много дразнело котката.

С течение на времето обаче той добил смелост и започнал да се разхожда върху навесите, където обичал да точи ноктите си и да се мие. Главната мачта също била любимо негово място за точене на нокти. Разбира се, тези негови действия не очаровали кучетата, а предизвиквали у тях дива ярост.

dump-camp

Заклещени в леда

В средата на януари 1915 г. „Ендюранс“ бил заклещен от антарктическия морски лед, от който, въпреки огромните усилия на екипажа, никога не се измъкнал и който в крайна сметка го смазал.

Очевидно отегчен от действията в този момент, госпожа Чипи решил, че най-доброто нещо, което би могъл да направи, е да заспи зимен сън, и се скрил някъде на топло и тихо от 5-и до 10-и февруари. Екипажът се разтревожил, тъй като си помислил, че котаракът е излязъл на леда и е умрял от измръзване.

Всички си отдъхнали с облекчение, когато той се появил отново. Навярно за да се утеши заради обичайното консервирано месо, което получавал за закуска, обяд и вечеря, госпожа Чипи си намерил допълнителна храна.

24-El-Endurance-atrapado-en-el-hielo-Fotografía-de-Frnak-Hurley

След около месец, когато настъпила антарктическата зима и станало ясно, че корабът няма да се измъкне от клопката на ледовете скоро, кучетата били преместени от палубата върху плаващ леден къс в специално построени къщи, направени от ледени блокове.

Между кучешките къщи имало здрава жица, към която кучетата били надеждно прикачени и посредством която те можели да тичат, за да се упражняват. Госпожа Чипи ги наблюдавал съвсем отблизо и отново предизвикал съдбата.

Един ден боцманът Джон Винсент, когото другите не харесвали, но който много обичал кучетата, обвинил котката, че ги провокира без причина. Той вдигнал животното грубо за врата и застрашително го хвърлил към кучетата. Блекбъроу спасил госпожа Чипи, преди да се случи най-страшното. Винсент бил наказан, след като срещу него било направено официално оплакване.

shackleton-12

Госпожа Чипи не обичал леда, който се натрупвал между пръстите на лапите му, и прекарвал по-голямата част от времето си под палубата, но излизал от време на време, за да провери дейността на екипажа и да види как се справя.

През юли всички на кораба, включително и госпожа Чипи, били претеглени. Той тежал близо 4,4 кг, което било значително повече от теглото му в началото на пътуването. Всички останали от екипажа били отслабнали, но здрави.

Котката, която поставили на диета, открила, че пемиканът й харесва много повече от пингвинското месо, което изобщо оказвала да опита.

http-%2F%2Fprod.static9.net.au%2F_%2Fmedia%2FNetwork%2FNL-Online%2F2015%2F08-AUG%2F11%2F150811vintagepenguins

До октомври 1915 г. зимата започнала да разхлабва хватката си и надеждите, че Ендюранс може да се освободи от леда и да продължи пътуването си, били големи. До края на месеца обаче станало ясно, че това няма да се случи.

Корабът започнал да се разпада под натиска на леда. Котката продължила да спи през по-голямата част от случващото се. „Пълното незачитане на дяволските ни усилия, докато работехме на кораба, от страна на госпожа Чипи беше повече от забележително. Това ни вдъхновяваше. Уви, такава изключителна смелост не може да се открие в днешни дни”, отбелязва години по-късно член на екипажа.

Планът на Шакълтън

Екипажът трябвало да слезе от кораба и да се настани в палатки върху леда, а Шакълтън – да планира по-нататъшните действия възможно най-добре. В крайна сметка той решил, че трябва да се насочат към най-близката земя, на около 350 мили от мястото, където били. Водачът на експедицията казал на мъжете, че за да имат по-голям шанс за успех, трябвало да вземат със себе си само най-необходимото.

Това означавало, че за госпожа Чипи вече нямало място сред тях, нито за кучетата, които консумирали повече месо, отколкото хората. Екипажът бил напълно лоялен към Шакълтън и уважил неговото решение.

Когато дошъл моментът, Робърт Кларк, биологът на експедицията, вдигнал котката и нежно я прегърнал. Останалите членовете на екипажа също се сбогували ласкаво с нея. Тя била техен спътник през цялото им пътуване и голям източник на утеха в многобройните им трудности.

2F3F3B6C00000578-0-image-a-57_1449785126852

Краят на госпожа Чипи

Различни са версиите за края на тази котешка история. След като екипажът се сбогувал с котката, вероятно Макниш я отнесъл в палатката си, за да й каже на свой ред сбогом. Блекбъроу приготвил купичка със сардини,  любимите на госпожа Чипи.

Той ги изял с истинско удоволствие, после се измил и се изпънал, за да поспи, без да знае, че това е последният му сън – сардините били объркани с приспивателно. Блекбъроу се върнал, за да прегърне котката и да й каже колко е щастлив, че са били приятели на кораба. После си тръгнал.

В книгата си „Юг” Шакълтън отбелязва, че следобеда на 29 октомври 1915 г. котката и няколко кученца били застреляни. На следващия ден Хърли написал в дневника си „Четирите кученца на Сали, Сириус на Сю и котката на Макниш, госпожа Чипи, бяха застреляни в 2:55 следобед”.

Hurley_shackleton_at_camp

Изпълнението на задачата било възложено на Франк Уайлд, заместник-командир. Пет кучешки впряга били унищожени по същия начин през януари 1916 г., а останалите два през март.

Макниш нямал много време, за да скърби за любимата си котка, тъй като бил затрупан с работа около подготовката на трите спасителни лодки за пускане в морето. Животът на всички зависел от тези лодки.

След три месеца и половина борба с големи опасности, Шакълтън успял да изведе екипажа си невредим, нито един човешки живот не бил изгубен. Макниш обаче никога не му простил за това, че застрелял котката му.

endurance5

Дърводелецът и почитта към котката му

Историята на госпожа Чипи има послепис. През 1925 г. Макниш отишъл в Уелингтън, Нова Зеландия, където работил на доковете, докато един ден пострадал при трудов инцидент. Той продължил да живее там до 1930 г. благодарение на помощта на местните жители.

Кураторът по антарктическа история към музея в Кентърбъри Баден Норис си спомня, че когато бил малко момче, го завели да види Макниш, който бил вече стар и болен. Дори тогава той все още тъгувал за загубата на котката си. За моряците на „Ендюранс“ дърводелецът бил герой.

shackleton-4

Когато той починал, погребението му било организирано от представители на Кралския военноморски флот и ковчегът с тялото му бил поставен на лафет (колесник с артилерийско оръдие), осигурен от армията на Нова Зеландия.

Гробът му обаче не бил обозначен до 1959 г., когато Новозеландското антарктическо общество издигнало надгробен камък. През 2004 г. Обществото почистило гроба и поръчало бронзова скулптура в реални размери на госпожа Чипи, любимата котка на Макниш. Скулпторът Крис Елиът се опитал да изобрази котката така, сякаш бди, легнала върху леглото на господаря си.

img_6017-large

Внукът на Макниш Том, който живее в Англия, вярва, че дядо му би бил доволен от поставянето на скулптурата. „Мисля, че котката е била много по-важна за него от полярния медал”, казва той.

Историята за Макниш и неговата котка е описана в книга на Каролин Александър „Последната експедиция на госпожа Чипи”, издадена през 1997 г. Тя е написана като дневник и се базира върху истинските събития от експедицията на Шакълтън, обхващащи времето от януари 1915 г. до гозбата със сардини.

През 2002 г. по историята е направен и филмът „Шакълтън” с участието на Кенет Брана в главната роля и Кен Дрюри в ролята на Макниш.

Девет години по-късно известната снимка на госпожа Чипи и неговия приятел Пърс излиза като пощенска марка. Марката е включена в комплект от шест пощенски марки, показващи различни домашни животни, които са били в Антарктика.

Дали всичко това щеше да се случи, ако в мъгливата утрин на 1 август 1914 г. дърводелецът беше оставил на брега свитата в една от кутиите с инструменти котка?

AllSafeAllWell

Хай-тек кукли срещу самотата

Звуци през вековете

Facebook коментари

Бинар коментари (0) :