Прибирах се с тролея и я гледах

Прибирах се с тролея и я гледах

Всъщност видях я още преди да се кача – през стъклото. Красива вероятно най-вече заради младостта си – според мен беше на около 20.

Наближаваше полунощ, тролеят отиваше за гараж и имаше само още двама-трима души. Тя говореше по телефона, като едновременно чистеше обувките си с кърпичка – суха или мокра, не можех да разбера. Беше газила някъде в кал и светлата кожа на кубинките й преминаваше в тъмнокафяво надолу до подметките.

Опитвах се да чета един разказ на Мирча Картареску, бях още в началото и с любопитство очаквах да разбера какво ще стане с непосилната самота на героя, както и с момичето, което повтаряше непрекъснато „с наострени уши”, но май доста повече ме интересуваше какво ще стане с момичето от тролея – с кого говори, защо е така изкаляна, къде ще слезе, при кого ще отиде.

Идваше моята спирка и започнах да се приготвям. Прибрах книгата, закопчах си палтото, станах. Тогава тя също стана и се приближи към мен.

- Вие сте Петър Чухов, нали?

- Да… – отговорих стреснато. –  Но не си спомням откъде се познаваме.

Очаквах да каже, че сме приятели във Фейсбук, че е чела мои неща в нета или че е била на концерт на някоя от групите, в които свиря, но не.

- Внезапно чух един глас, който ми каза – това е Петър Чухов. Не познавам човек с такова име и реших да проверя дали не ме е излъгал. Освен това се замислих – къде ли отива сега Петър Чухов, ако това наистина е той? Кога ще слезе, какво ще направи…?

- Ами, прибирам се вкъщи и ще слизам сега.

- Жалко, очаквах нещо по-интересно.

- Какво по-интересно?

- Например, че отивате в черквата на Централни гробища. Или под някой от мостовете на Перловската река.

- Уви, не съм имал такива намерения.

- Но все пак този глас едва ли случайно ми е казал името Ви.

Тролеят спря и аз нерешително тръгнах към вратата.

- Дали да сляза с Вас? Или Вие да не слизате?

Не знаех какво да отговоря. Нито какво да направя. Докато взема решение, тролеят тръгна. Нищо, помислих си, мога да сляза и на следващата спирка.

- А, останахте!

Тролеят се движеше мудно, ние мълчахме и стояхме прави до вратата. Отминахме следващата спирка, после още една.

А после се качиха контрольори. Трима здрави мъжаги, единият от нашата врата, като ни препречи пътя за слизане. Направо не повярвах на очите си, никога не ми се беше случвало да видя контрольори по това време. Естествено, не си бях дупчил билет. Момичето – също. Поискаха да платим по 40 лева глоба.

- Нямам никакви пари – каза момичето.

- Нищо, Вашият кавалер ще плати и за Вас – подсмихна се единият от мъжагите.

- Бе хора, вие луди ли сте… – промълвих отчаяно.

- Ей, спри за малко! – провикна се другият към шофьора. Тролеят спря някъде между спирките, вратата се отвори и третият нареди:

- Слизайте!

Слязохме. Тролеят потегли и изчезна в мрака.

- Хайде, давай парите!

Тримата ме бяха обградили – очевидно трудно биха се отказали от намеренията си. Едва ли очакваха да получат 80 лева, щяха да се задоволят с колкото имам. За съжаление, имах доста.

Изведнъж момичето, което стоеше встрани от нас, се втурна с протегната ръка и започна да пръска със спрей мъжагите по лицата.

- Бягай! – извика ми девойката и самата хукна в най-близката уличка. Аз я последвах, но тя тичаше толкова бързо, че скоро изостанах. Известно време я виждах пред мен, в един момент обаче, когато свих в поредната пряка след нея, улицата вече беше пуста.

Тичах още известно време, макар че никой не ме гонеше, накрая стигнах до някакъв булевард и взех първото такси, което се появи. Седнах отзад, казах адреса си и опитах да се успокоя. Почти успях, даже започнах да гледам на нещата откъм положителната им страна. Ами да, това направо си беше истинско приключение! Затворих очи и се усмихнах, като си припомних сгърчените физиономии на контрольорите. Стана ми тъжно обаче, че момичето изчезна. Защо ли не ме изчака?

След няколко минути колата спря – бяхме стигнали. Наведох се напред да видя брояча и изстинах. Показваше 35 лева и 84 стотинки! Бях попаднал на такси копърка – под влияние на възбудата не погледнах стикера с цените преди да се кача. В мен се надигна безсилен гняв, но изведнъж той премина в необуздано веселие. Извадих две банкноти по 20 лева и ги подадох на шофьора.

- Задръж рестото!

Изминах разстоянието до входната врата на кооперацията, като се хилех като малоумен. Отключих, влязох и тръгнах към асансьора, но се спрях и поех нагоре по стълбите.

Стига ми толкова возене за тая вечер!

Петър Чухов (1961, София) е бакалавър по библиотечни науки и магистър по социология на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор на 11 стихосбирки (най-новата е „АДdicted“, 2017), две книги с проза и книга за деца. Творбите му са преведени на 17 езика и публикувани в над 20 държави, има многобройни награди у нас и в чужбина. Автор и водещ на проекта „Поетически трубадурски двубои“, пише музика и текстове, свирил в много рок-групи („Субдибула“, „Тутакси“, „Стенли“), в момента е в етнорок групата „Гологан“, Par Avion Band и групата за поезия и алтернативен рок „ЛаТекст“, с която представя стиховете си. Член на Българския ПЕН-център, Сдружение на български писатели, Хайку клуб „София“, Haiku Society of America, World Haiku Association и Musicautor.

Още: