Феичката

Феичката

Тя каза, че морето е по-солено през зимата. И че умората й е в повече. И че иска нещо друго, нещо силно и различно. Обичайните женски приказки.

Тео почти не я слушаше. Само си повтаряше, леко унесен от ритъма на изреченията й, че кожата й сигурно миришe на кайсии. Гласът й беше неясен, по-скоро глух, дълбок и шушкав, подходящ за сухо, кокалесто момиче с едри скули. А тя изглеждаше като излязла от фентъзи – бяла, дребна, с лунички и остри уши. Кайсиева феичка.

Седеше срещу него и въртеше онова писмо с бледите си пръсти. Гледаше настрани. Пърхаше с мигли. Ситуацията беше крайно декоративна. Тео мразеше по дефолт онези моменти, в които светът „се филмираше”. Те винаги идваха така, че да не могат да бъдат избегнати. И след тях винаги оставаше лепкавото усещане, че си участник в сантиментална история, достойна за привечерен сериал.

Но дългът задължава и така нататък. Той беше призван да изиграе вездесъщата второстепенна роля на посредник. А посредникът обикновено е лайно. Понеже си падаше по вселенската ирония и вярваше, че ако проявяваш чувство за хумор, животът ще е по-снизходителен към теб, Тео си сложи кафявите джинси и мокасините в цвят горчица и си позволи да се почувства в тон с момента.

А ситуацията изискваше крайна деликатност, доза отговорност и непоколебимо чувство за хумор. Понеже това в ръцете на феичката беше писмо от най-свестния му приятел. От Миро. И той – Тео, посредникът с ведър поглед и душеспасителен сарказъм – трябваше да й го връчи лично и да издейства отговор. По възможност – положителен. Инструкциите бяха да не си тръгва без.

Светът някак се беше докарал дотам, че да скъсва с есемеси и да защитава правото си на любов с писма в плик. Освен това Мирослав падаше нездравословен романтик. Един несъкрушим – въпреки трийсетте си години и размазващия си брак – романтик. Как и къде се беше запознал с феичката не беше ясно, но Тео свидетелстваше за последните две седмици. Четиринадесет дни чиста агония, която Миро не се посвени да му демонстрира.

По време на свещенодейственото наливане с бира и дълбокомислените обобщения за жените въобще и за тази в частност стана ясно, че бледото създание с наръсена с лунички кожа е сексуалният еквивалент на богините от Олимп. Или някъде от келтските земи. Все едно – съвършенство. Обаче езическите богини очевидно не търпят да бъдат лъгани. Не и от простосмъртни. А Миро – стреснат, трогнат и очарован от късмета си – пропуснал да артикулира, че е женен. И още по-непростимо – баща на осеммесечен син.

- Разбираш ли ме? – феичката започваше да звучи недопустимо войнствено.

Дълг на Тео беше да тушира незабавно това настроение. Мисията му може и да беше кална, но в окопите винаги е така, а той се бореше за светлата любов на тези двамата. Вдигна помирително ръка, посочи с очи белия като бяло знаме плик в ръцете й и се пробва:

- Мога да си представя огорчението ти. Аз самият съм бил лъган и помня колко прецакан се чувствах.

- Ти говориш за яд. Аз – не. Разбирам всичко. Първо това между нас е било само игра, после не е имало удобен момент да ми каже, че е женен. Забележи – женен с дете. Не във връзка.

Тео въздъхна, идеше му да подбели очи. Тия неща веднъж вече ги разискваха с Мирослав, много щеше да му дойде сега да слуша същото и от феичката. Забележително е колко еднакво мислеха и плямпаха тия двамата!

- Той е страхливец. И това – тя размаха плика, – е доказателството.

- Така ли? Какво доказва?

Феичката с кайсиеви коси, разбира се, нямаше откъде да знае, за разлика от посредника, че писмото не беше извинение. Има моменти, когато за мотивирани извинения е късно. Писмото беше обяснение в любов. И неговата мисия беше да я накара да го прочете.

- Прочети го!

- Не.

Тя стана. По шията й бяха избили розови петна, острите й ушички прозираха в яднорозово.

- Виж, аз съм най-добрият му приятел. Обещах му, че ще ти дам писмото, ще те помоля да го прочетеш пред мен и ще му върна отговор.

- Доста старомодно. Ти си дойката, която…

Най-вбесяващото беше, че той се чувстваше точно така. Защо не си пишеха имейли или съобщения като всички нормални хора, по дяволите! Стига с тия жертвени практики. Любов и хартии.

- Аз съм шибаният ви посредник. Посредникът обикновено е лайно и доброволно е приел тая задача. А ти каква си в мелодрамата? – не успя да се сдържи Тео.

Тогава тя се усмихна. Седна обратно и завъртя плика в ръце.

- Аз съм момичето, което е израснало без баща, защото баща ми си намери друго семейство.

Аха! Възкликна миротворецът в Тео, мигновено разпознал пролуката в психологията на тая малка кайсиева дамичка. „Всичко или нищо” беше обичайният му начин на действие.

- Аз също. – Излъга я. – И какво от това?! Децата са адаптивни. Да живееш с единия си родител има предимства и недостатъци, както и да живееш с двамата.

- Твоят едипов комплекс е бил задоволен. Аз се чувствах захвърлена – започна да теоретизира тя.

Виж ти – умница! Освен това – най-финото и щуро същество, според доверителната информация от Миро. Обичала всичко. Всич-ко. Един ден не казала и думичка, само го гледала, в друг отрязала кичур от косата му и го пуснала в небето с хартиен фенер.

Виждали се винаги в малката й мансарда. Не си били разменили телефоните, понеже и двамата искали нещо различно.

Тя го измислила. Ще имат съвсем таен код, само техен. Понеже нейният прозорец гледа към спирката, на която пристига той за работа, тя ще оставя червените си пердета пуснати. И това ще означава „чакам те в обедната почивка”, Миро обичал тази перфидна игра на благоволение. Да бъде допуснат. Да бъде поканен така явно, пред всички, а да го разбира само той. Стоял по цели предиобеди в щастливо отчаяние в офиса и гледал проклетия часовник. Чудна игричка. Тео го попита тогава: „Колко често перденцето беше пуснато”. „Всяка сутрин”, тържествуващо оповести приятелят му. А ако искали да се видят още веднъж, вечерта отивали да пият заедно нещо след работа. След неговата работа. Тя си изкарвала парите като преводач и бачкала от вкъщи. Нямало начин да говорят за битовизми. За жени и деца. Говорели за това между тях. И за кино. Била луда по киното.

- Зная само, че той е луд по теб. Прочети писмото.

- Всяка жена си мечтая да чуе това и е категорично подозрителна, ако случайно й го кажат.

- Отвори проклетия плик! Не си ли любопитна?

- Обичам да чакам.

- Виж, ако аз бях женен и ми се случеше нещо толкова извънредно и страхотно като това между вас, вероятно щях да имам затруднение да ти говоря за брака си.

- Какво точно знаеш?

- Достатъчно. Мирослав е в състояние да зареже всичко и да коленичи пред олтара с червените ти завеси. Лично моето мнение е, че и двамата драматизирате. Не е ли възможно просто да изживеете момента и да продължите?

- Вие винаги искате всичко. Вие, мъжете, сте лакоми и безотговорни. И олтарът е затворен. Предай му това вместо отговор.

- Прочети писмото.

- Не.

Можеше да си представи феичката така безапелационна и в леглото. Усети, че леко й се възхищава.

Тя захапа плика и претърси джобовете си. Тео я наблюдаваше с интерес. С безмълвен интерес. Само вдигна вежди, когато я видя да вади огнеупорна запалка и да щраква с едно категорично и рязко движение. Виж ти, има усет за момента, може би вместо с преводи трябва да се занимава с театър?!

Тео не дишаше и не помръдваше. Феичката го погледна и поднесе писмото над съскащия син пламък. Повече въздух, отколкото огън. Хартията посивя и бавно се разгоря.

Ръката й не трепна.

Ина Иванова живее в Пловдив, защото обича да живее в Пловдив и харесва вятъра, даже насрещния. Автор е на сборниците с разкази “Право на избор и други проклетии” (изд. „Арс”, 2009), „Името на неделята” (изд. „Жанет-45”, 2012), „Летящ акордеон” (изд. „Жанет-45, 2014) и стихосбирката „малки букви” (изд. „Жанет-45”, 2016).

Още: