Италиански народни приказки

Share

×

Винисио Капосела на сцена

Винисио Капосела на сцена.

В родината му някои наричат Винисио Капосела „италианския Том Уейтс“. След като бе обиколил островите по следите на Одисей и изпял пълния текст на „Сутрешна гимнастика“ на Висоцки, Винисио прескача и до Тексас, Аризона и Калифорния, за да се увери в универсалния характер на библейските сенки и прахоляк, съставящи двете части на последния му албум Canzoni della Cupa. След  операцията на гласните му струни го откриваме привидно неопределено-спокоен – нищо общо с патоса. За разлика от визиите, с които ни го представя:

Фигурите са като излезли от някоя уж забравена от детството книга със страшни приказки. Но не а ла Ангел Каралийчев. Уж за селски празненства по Еньовден (La notte di San Giovanni), а всъщност всичко не свършва, а започва със сватбата (Lo sposalizio di Maloservizio). Жените са отрудени (Femmine), самотни (Dagarola del Carpato), вдовици до гробището (Il lutto della sposa). Върколакът (Il Pumminale) съседства с рогатия (Faccia di corno) и чудовището на хармана (La bestia nel grano) – в клипа самият Капосела.

Двойствеността на човешката природа е водещ мотив – затова албумът е в два диска или четири плочи. В първия все пак се пее и за чиста изворна вода (L’acqua chiara della fontana), за рай (макар и чорапен, Il paradiso dei calzini), за доброто (Il bene mio). Пициката и тарантата преливат в ранчерас и блуз, фолкът е неотделим от джаза като свободна импровизация, гост-музикантите Калексико, Лос Лобос и др. са не по-малко важни от режисьора на краткия му филм Лех Ковалски и хореографията на живите му спектакли.

Работата върху албума продължава 13 години. Междувременно излиза романът на Капосела Il Paese dei Coppoloni, чиито персонажи откриваме в Прахоляка (диск 1/плочи 1 и 2) и в Сенките (диск 2/плочи 3 и 4). Италия, която виждаме, е далеч от туристическите ни възприятия и спомени. Автентични кадри от миналото се прегръщат с музикантите в същата черно-бяла стилистика, а пицикатите избуяват в китарни рифове преди да се претопят в една приспивна хармоника.

Творбата се гълта на един дъх, въпреки че на моменти ни оставя без дъх. В края всички персонажи се качват на един влак, който ги отнася през границите на времето. Реминисценциите ни могат да варират от Дали до Рангел Вълчанов. Всъщност, всичко е във въображението.