Лютеницотерапия

Посещавали ли сте скоро терапевт? А да сте варили лютеница? Сега ще ви разкажем какво се случва като съберем тези две неща – лютеницотерапия.

Не, това не е нов метод в психотерапията. Представлява цапотене с чушки, домати и моркови на площада на село Пожарево. Яко бъркане на сместа в казаните също е включено като упражнение в терапията.

Крайният резултат е успокояване на нервите и чудно вкусна лютеница, която със сигурност не можете да си купите от супермаркета.

Пожарево е китно селце, разположено на 18 км северозападно от София, сгушено между два хълма в подножието на Люлин планина. Има около 200 постоянни жители и още толкова които идват само за уикенда или през ваканциите.

19366279_10154573366565986_3575868311102918752_n

Главното условие едно село да е живо е да има деен кмет. Горица Кръстанова е точно такъв човек. По професия е ландшафтен архитект и може би това я държи близо до земята. Още като пристигаме на създадения от нея фестивал „Лютеницотерапия“, я виждаме да снове из селския площад и да разпределя задачи.

„Интервюта ще давам по-късно, сега трябва да видя какво става с хляба в пещта, а след това да докараме бурканите за лютеницата“. През това време площадът се пълни с хора от столицата дошли да се „терапевтират“.

Всеки иска да бърка поне за малко врящата лютеница. Разбира се, това се случва под строгия надзор на пожаревските баби, истинските пазителки на традициите в селото. Те са и най-големите помощнички на Горица в лютеницотерапията. Колко точно сол, олио и подправки да сложат, само те си знаят.

„От предишния ден подготвихме всичко, до 5 часа сутринта сме белили и чистили пипера. Не е добре да има люспи и семки в лютеницата. Ние такава мързелива лютеница с люспи не харесваме, нашата става бавно, но след това – пръстите си да оближеш“, споделя ми една от възрастните жени край казана.

IMG_2933

След малко се появява и Горица. Отиваме в кабинета й да ми разкаже как така насред цялото това обезлюдяване на българските села Пожарево е живо и продължава да привлича вниманието на все повече хора.

Разбирам, че животът на селото се върти около най-голямата сграда на площада, в която се помещават читалището „Васил Левски 2012“, кметството, пощата, библиотеката, младежкият клуб, клубът на пенсионера, хлебопекарната, кръчмата и смесеният магазин. Изобщо, една дядова ръкавичка, около която винаги се случва нещо интересно.

IMG_2962

Това, както можете сами да се досетите, не става с магическа пръчка. Сградата е била почти напълно разрушена. През 2012 г. Горица и пожаревци с общи усиля я възстановяват. Реставрирана е и 100-годишната пещ на селото.

Специално заради нея от София идват родители с деца, които местни майстори обучават в приготвянето на хляб по традиционни български рецепти. Извън голямата бяла сграда също кипи интензивен живот.

Вече е реновирана и църквата в селото – „Свети Николай Мирликийски“, строена в края на XIX век. Събраните пари от продадената лютеница тази година пък ще отидат за завършване на ремонта на параклиса „Свети Илия”, намиращ се край Пожарево. Излизаме с Горица от нейния кабинет, а в коридора две баби режат пипер и домати и тихо си шушукат.

Една от тях ми разкрива каква точно гозба ще правят. “Ние много се гордеем с нашата пърженица от пабирок.“. Името ми прозвучава като каубойско ястие от щата Тексас. Оказва се, че става въпрос за нещо като миш-маш, но без сирене, а чушките са последните от сезона – тези, които са събрали цялото слънце на есента.

 

Писател назаем

Искам да ми нарисуваш кит

Facebook коментари

Бинар коментари (0) :