Литература на края на света

 22137312_10105334692325759_7717336504жжж610669776_o(1)

Златко Ангелов е лекар и магистър по медицинска социология. Бил е преподавател в Медицинската академия, преводач и журналист. Напуска България през 1992-ра – живее 7 години в Канада, 14 години в САЩ, а сега се е установил в Испания.

Автор е на книги с мемоари, пътеписи, новели, разкази и есета. Последната му творба „Литература на края на света“ разбуни духовете в родната литературна среда и зададе много неудобни въпроси.

Срещаме ви със Златко, за да си поговорим за състоянието на литературата ни и за истините, които критици и писатели не смеят да изрекат.

Нужна ли е доза смелост, за да издадеш книга с литературна критика? Към каква публика са насочени текстовете?

Нужна е голяма доза смелост! Смелостта според мен е необходима, за да се бронирам срещу дълбоко погрешните оценки – всъщност, осъдителни етикети без връзка със съдържанието – че съм самонадеян, арогантен, надменен, назидателен и други от този род.

И е интересно, че онези, които решават, че съм такъв, и дори ми го казват в лицето или ме разфрендват във Фейсбук, са в сто процента от случаите хора с ниско самочувствие. А то идва най-често от неосъществени амбиции поради недостатъчно ниво на компетентност. Или от голямо его, което не е получило признание. Или от раздразнението, когато някой друг им посочи истината, която те сами знаят за себе си, но на никаква цена не могат да понесат да бъде изказана публично.

Това последното е типичното българско хитруване, чрез което се оцелява: да се представиш за онова, което не си. Но с него не се напредва. Популярният израз за това е “абе той ли ще ми каже на мене!”.

Обратно – хората, които ме приемат и се вслушват в онова, което имам да кажа, са винаги хора със самочувствие. Къде се проявява разликата? Човекът със самочувствие, първо, приема критиката и размисля, и второ, заема се да намери онези места в моята аргументация, които могат да бъдат оспорвани. Поражда се дискусия между равни – дори и едната страна да е била критикувана за допуснати слабости.

Засега обаче не мога да се похваля с такъв вид дискусия. Мълчанието е пълно. Имам усещането, че дори някои от приятелите ми мълчат в несъгласие. Но светът, от който настойчиво и лепкаво търсим признание, функционира точно по този начин – с разбиране и авторитетни мнения на хора, които си разбират от занаята.

Eсетата ми са писани за хората, които се занимават специално с литература, писателите и критиците. Разликата между тях и културния четящ човек е, че четат по различен начин поради спецификата на професията си. Аз ги наричам професионални читатели.

Мисля, че със своята основно негативна конотация – човек, който критикува – терминът “критик” трябва да се замени. Засега най-подходящ ми се вижда литературен анализатор.

22181166_10105334692141129_883111613715ггг251224_o

Какво те ръководеше при подбора на писателите в книгата?

Две неща: дали са важни за националното самосъзнание и дали са толкова големи писатели, че да са абсолютно необходими за българската литературна система (станали са или предстои да станат част от канона).

Съзнавам, че с времето изборът ми може да излезе субективен. Но съм се постарал да дам доказателства защо съм го направил точно такъв. И тъкмо тук е разковничето към тази книга – тя е покана за алтернативни избори и за сериозност при оценката на книгите на пазара, за мащабност и смелост, които да заместят ширещата се провинциалност и дребнотемие.

Това обяснява и избора ми на чужди писатели – Кундера, Уелбек и Гарт Грийнуел – които са значими за своите национални литератури и тъкмо поради това се смятат за световни. Със същата мярка, която прилагаме към тях, трябва да мерим и нашите писатели. И не репутацията на писателя е важна: есето ми за последния роман на Кундера е унищожително.

В същото време избрах и книги на български писатели, които не живеят в страната и поради това принадлежността им към националната литература – и глобалната – се оказва проблематична.

21559118_520551828286467_4421534426299110057_n

Мислиш ли, че българската литература се намира на края на света?

Тезата ми е, че България се намира на края на света, но нейната литература е в центъра на българския свят. България е на края на света по значимост и поради немощността си да се съревновава за по-добро място. Светът не се интересува от България или ако се интересува, то е само в някакъв политически аспект.

Една държава – един народ – стават известни и значими с културните си постижения. Литературата е такова културно постижение. Когато литературата и другите изкуства придобият ценност за самите българи, защото отразяват тяхното присъствие в света, тогава те ще бъдат забелязани и от останалия свят.

Но това не е вярно, ще кажеш, българите ценят литературата си, изучават я в училище, купуват книги на български автори? Моят отговор е, че те я четат, но не я ценят. Те не ценят писателите, които я пишат.

Ако я ценяха, щеше да има сериозен обществен натиск да бъде подпомагана и освободена от тежкия данък, с който се облага. Ако я ценяха, Министерството на просветата нямаше да се лута кои автори да се изучават и как да се изучават, а щеше да има създадена непоклатима традиция на базата на литературния канон.

А за да имаме канон, няма нужда от два писателски съюза, а от писатели, университетски преподаватели и критици с авторитет, които отдавна да са го наложили в съзнанието на публиката.

22291144_10105334692520369_1343032274692117599_o

Какъв е начинът нашите писатели да бъдат забелязани и да предизвикат интерес в чужбина?

А защо е необходимо да предизвикат интерес в чужбина? С какво чужбината е по-важна или по-ценна от родината? Писателите първо трябва да бъдат забелязани и оценени у дома. И точно това е работата на критиците: да се опитат безпристрастно и без да се влияят от личните си контакти да поставят нещата – т. е., книгите и писателите – по местата им. Българският писател трябва да тежи у дома. Да бъде четен, уважаван и подпомаган у дома.

В целия свят писателите се ценят в контекста на общността, за която и на чийто език пишат. Това, че светът познава англоезичните автори поради това че английският език се е превърнал в лингва франка, не променя факта, че те са американски, канадски, английски, австралийски, новозеландски и южноафрикански, та дори и нигерийски.

В нашия контекст е по-важно друго. Аз съм напълно убеден, че един американски автор съобщава в книгите си много повече смисъл на американците, отколкото на които и да било читатели по света. Защо ли? Защото има специфични национални неща, изразени и в специфичния вернакуларен език или диалект на местата, където се случва сюжетът, които са разбираеми и вълнуващи само за хората, на които те са родни и са част от тяхната култура.

Същото важи и за френските, испанските, руските, италианските и т. н. писатели. Когато българи четат, да речем, Казуо Ишигуро, те схващат сюжета, стила, драмата и други универсални черти на романите му, но не могат да усетят класовата структура, езиковите нюанси, иронията на автора, а от там и посланието му, адресирано чрез неговите герои, които са продукт и метафори на една чужда култура.

22137335_10105334693318769_5522286411238621831_гггггo

Как по писането би различил един български писател сред много други? По какво се отличаваме от останалите?

По начина на писане и дълбочината на метафоричността българският – добрият български – писател не може да бъде различéн от добрите чужди писатели. И това е моята основна теза. Българските писатели са конкурентоспособни по литературните си качества с писателите от целия свят.

Необходимостта от езиков превод и културната изостаналост – а от там и изолираност – на България са причината те да са непознати. И още нещо: светът вече толкова добре познава себе си, че се оказва твърде маловажно към това познание да се добави културната уникалност на една малка и без влияние държава.

Обаче българската литература се различава по високата степен на непреводимост – културна непреводимост! – на специфичните български реалии в сюжетите и темите. Това се отнася до всички балкански литератури. В този смисъл, колкото по-малко национален е един писател, толкова по-лесно преводим е той, в смисъл, че е по-лесно възприет.

За мен националната култура е ценна за нас българите, но недооценена от самите българи. Добрият, печелившият избор на българските писатели е да създават литература, която е важна и ценна за самопознанието и самосъзнанието на българската нация. Т. нар. чуждопоклонничество, познато от годините на соца, обаче не е изживяно. И повечето писатели му се поддават също.

Ето защо аз уважавам и ценя високо онези писатели, които не му се поддават, а пишат на български теми, за България и за нейното битие – едно допълнително обяснение за моите избори в книгата.

22218320_10105334692340729_437149235418076ггг8957_o

Като автор, живеещ в чужбина, как намираш погледната отстрани българската литературна среда и къде е твоето място в нея?

Намирам я за твърде разредена. Прекалено много графомани на глава от населението. Неясна издателска политика, определяна на парче от вкуса на редактори с провинциално мислене. Както всичко в България – в режим на оцеляване. Завистта определя нетолерантността. Нетолерантността определя лицемерието. И поради това няма истински приятелства. На литературните четения рядко ще видиш колеги-писатели. Няма менторство. Няма и всеобщо признати водещи писатели. Просто в режим на оцеляване инстинктът диктува на никого да не се позволява да излезе над средното равнище.

Ето, Захари Карабашлиев е единственият, който заявява, че негов учител по писане е Виктор Пасков. Но Виктор Пасков не е жив. Захари не може да не харесва някои от живите си събратя или съсестри по перо, но не го е казвал. Онзи, който е казал цялата истина за Виктор Пасков и като личност, и като писател – Красимир Дамянов – е игнориран от общността, защото живееше в чужбина, докато умря и не би накърнил личните интереси на никого, нито би служил на нечий интерес.

Българската литературна общност, освен това, е малка. И в това тясно пространство въздухът не стига, задушно е някак си. Поради това може би и не се прави разлика между книгите и писателя. Характероубийството е основното оръжие да покажеш, че не харесваш един писател, дори и да знаеш в себе си, че книгите му са добри. Другият похват е да го обвържеш с политически пристрастия.

И в тази суматоха се забравят книгите, чистата литературна стойност. Закон е, че трябва да има достатъчно критична маса от средно добри книги – на запад за тях съществува изразът middlebrow литература – за да изпъкнат онези, които са highbrow, елитните автори. Едва ли някой у нас прави разграничение между тези две категории, да не споменавам, че масата отпечатани книги са напълно посредствени, lowbrow, дори и да са четивни и интересни.

Къде се чувствам аз? Ами като Краси Дамянов – отвън телесно, но дълбоко вътре душевно и интелектуално. Свободата ми е в това, че отдавна излязох от режима на оцеляване. Пълноценното живеене и споделянето на истините, до които съм достигнал, ми дават смелостта, независимостта и енергията да изповядвам убежденията си. С толерантност, но без лицемерие.

17807588_10104711893260079_6029097479360025505_o

През последните години се разразиха няколко литературни скандала, защо според теб се стигна до тях?

Литературните скандали са нещо полезно, действат като очистително. Разбираш кой кой е. Скандалите отразяват разпокъсаността на елитите и отсъствието на фетиш към континюитета. Историческо проклятие е, че българите са започвали от нула няколко пъти и това сякаш е станало част от тяхната ДНК.

И днес повечето си мислят, по-скоро мечтаят, че светът започва от тях. Те са хванали някаква своя истина за топките и не пускат, дори и когато им се покаже с факти, че тяхната истина е отдавна опровергана. Но веднъж разразили се, скандалите не завършват с катарзис, а с оттегляне – всеки в неговата си бърлога. Няма движение напред.

Кои съвременни автори ще останат във времето като класици? Съществува ли недостиг на ярки личности в литературата? Защо все още България няма нобелов лауреат за литература?

Ще започна с ярките личности, независимо какво са писали: такива са в паметта ми Димитър Димов, Емилиян Станев, Йордан Радичков, Любомир Левчев, Николай Хайтов, Дончо Цончев, Павел Вежинов, Недялко Йорданов, Христо Фотев, Валери Петров, Анжел Вагенщайн… може би пропускам някои. Но и тези са достатъчни, за да покажа, че няма покритие между ярка личност и ярко творчество, още по-малко такова, което да съдържа заявка за вечността.

Днес ярки личности са Владимир Зарев, Милен Русков и Александър Секулов, а напълно банална личност – Георги Господинов. Ярка личност е Деница Дилова, но някой слага ли я в класацията?

Така че, ако говорим за недостиг, той е не в ярките личности, а в ярките романи, които да заслужават полъха на вечността. И не е моя работа дори да мисля за това кои ще останат във времето като класици. Още по-малко Нобеловата награда е онова, което ще определи българския класик.

Нима ако не я получи никой от България, българите няма да имат класици? А изглежда дълго няма да я получи по причините, които изтъкнах по-горе за трудно преводимия – в двата смисъла – език, неубедителната културна величина и минималното политическо влияние на страната.

Завършвам с това, че не е необходимо да имаме Нобелова награда, за да имаме самочувствие за значимостта на националната литература. Не чужденците – ние сами трябва да се обичаме и да умеем да се оценим.

17547012_10104711894796999_8160868369009828767_o

Фотографии: Владислав Христов

Лов и гени

Избухни с Албино

Facebook коментари

Бинар коментари (0) :