Когато джазът се превърне в кадър

Не е рядкост един артист да притежава два таланта, но добрите примери за успешно съчетаване на музика и визуални изкуства са наистина малко. Вече ви разказахме за кларнетиста-фотограф Луи Склавис. Сега е време да ви запознаем със саксофониста-фотограф Мишел Нахабедян. Израснал в Пловдив, но намерил своя артистичен пристан във Виена, Мишел се върна тази есен в града на тепетата за да ни изненада със своя фотоизложба.

Експозицията е посветена на срещите му с големите джазмени на нашето съвремие и е част от пловдивския джаз фестивал. Джошуа Редман, Джейсън Моран, Ди Ди Бриджуотър, Джон Скофийлд са само част от джаз иконите, уловени в кадър от пловдивчанина.

Срещаме се с Мишел на втория етаж на Дом на културата „Борис Христов“, където е подредил своите фотографии. Какво всъщност го запалва по джаза?

IMG_3582оооо

„Единият от ярките ми спомени е от средата на 90-те, солов концерт на Чик Къриа. Събирах пари за концерта дълго, купих билет от най-евтините и седнах на балкон в зала 1 на НДК. Бяхме само няколко човека там, седнах най-отпред и вперих поглед в самотния роял. На сцената излезе човек, който с нищо не напомни на образа, който си бях сътворил от същите безлични касетки, изписани къде на латиница, къде на кирилица, напомнящи ми за мен самия и грозния ми почерк.

Единствено представянето и аплодисментите на публиката ми подсказаха, че това е той, Чик Къриа. Засвири. А аз заплаках. Не можех да си поема въздух. Изживяваше всеки тон. Лицето му бе по-изразно от всяко друго, което бях виждал по кино и телевизия. Движенията му, затворените му очи и устата, която ту се отваряше все едно ще извика, ту се затваряше в лека усмивка.

Спомням си, че като спря да свири, една жена дойде да ме успокои. Каза ми да дишам и ме пита защо плача – не можах да й обясня. Тя ме прегърна и посъветва да използвам паузата и да отида за вода“. По думите на Мишел след този случай той осъзнал, че в него е зейнала дупка.

e805259a034b6a71a3fec5e12750feaf

“Политическият режим, от който България излизаше по същото време, беше запечатал в съзнанието ми няколко ярки образа. А другите ги беше обезличил, изкривил, забранил… Музиката беше точно толкова опасна, колкото и словото. И в голяма степен беше апокрифна. И поради този факт касетките се казваха „на онзи с басовия глас“, „онази, дето има саксофон“, “Пинк Ф. едно, две три…“ „Сборната“, „Сборната за колата“…

И така постепенно започнах бавно да подменям касетките с оригинални дискове и да се опитвам да запечатам личния образ на твореца. Това ми помогна да повярвам, че те са истински хора, съществуват, че се усмихват, плачат, радват и тъгуват като мен, че разказват лични истории така, както и аз правя. Само дето в мен остана този глад за техния образ. И най-вече за образа им в момент на творчество. Именно това ме подтикна да се развия като фотограф”.

Izlojba-2

Мишел твърди, че се опитва да запечата в кадрите техните емоции така, както го прави тон инженера в студиото. „И да си призная, сега, когато преравям архивите си за тази изложба, снимките ми засвириха. Знам, че свирят само за мен и надали някой от вас чува това, което аз чувам като ги виждам. Но аз съм доволен“, заявява саксофонистът-фотограф.

След минутки започва концертът на Джошуа Редман и трябва да се разделим с Мишел. В този момент се появява самият Джошуа. Едва ли някой фотограф би устоял на изкушението да си направи снимка със своя именит модел.

23131830_10155872538181468_1338712590599577162_n

Океанът, наречен джаз

Facebook коментари

Бинар коментари (0) :