Вкусът на лятото

Вкусът на лятото

- Различно е това сега от някой да ти марширува по жълтите павета, докато ти си в ресторанта в Бояна и похапваш, нали? Има и други начини на протест, сега ще разбереш много осезателно, скоро и твоите приятелчета. Или ти още другари им викаш? По стар навик. Нали от едно котило сте всъщност всички. Само правите цирк за пред хората. Сега ще видиш един цирк обаче. Ядосахте грешния човек.

- Сега като ме гледаш, приличам ли ти на наркоман, а? Или на хипи? Гледах те по телевизията какво се пенявеше преди няколко месеца – каза едва ли не, че всички къмпингари сме били мръсни хипари, които се друсат. Боклуци сме били… Ами сега като лежиш гол на земята, мислиш ли, че съм хипи, а?

- Ама не ми мълчи, бе, виж каква латерна си по медиите! Говори сега, малко ти остава. Знам, че те е страх, нормално, всички се страхуват, когато разберат, че това е финалната права. Говори, говори… Кажи колко си прав всъщност, лешояд нещастен.

- Недей само да ревеш, бе, стегни се! Унизително е. Като си с костюмчето, изглеждаш много печен иначе. Сигурно и много корав си се чувствал, когато подписва всичките онези договорчета, а? Някакви плажове, някакви пясъци, някакви дюни, някакви пилета, някаква си шибана природа. Ама пясък комисионна не дава, нали? Няма Иракли, няма Кара дере, няма Корал. Всичко трябва да е в бетон, ти и без това тука не почиваш, аз те разучих. Ама я ми кажи – на Сейшелите видя ли много бетон или са си оставили и малко пясък, а?

- Казах ти да спреш да цивриш, ще те фрасна пак с лопатата. Да, иначе за теб я копая тази дупка, благодаря за въпроса. А тази фиданка виждаш ли я? Ей тази тука. Това е дъб. Дъб-бебе. Като онзи дъб, който твоите строителчета отрязаха заради онова хотелче. Да, онова хотелче, дето вчера гръмна, виж как се сещаш. Да, аз го гръмнах. Не съм бил петнайсет години в Легиона сапьор без да прихвана нещо, сигурно се сещаш. Спри да ревеш, бе! А тази фиданка ще я посадя в теб.

- Не до теб. В теб. Не изглеждаше тъп по телевизията, сега защо не разбираш? Ето това ще направя – първо ще те сложа в дупката, после ще те изкормя и после ще посадя дръвчето в теб. За да има някаква полза от твоето съществуване, паразит такъв. Ще станеш храна за дървото, това ми е идеята. И като го посадя дъбчето, после ще ви зария – и теб, и корените му, и ще си тръгна. Защото тази вечер мисля да мина на гости и на онзи твоя колега, онзи с Банско, дето е по-нагъл и мазен дори и от теб. И за него имам големи планове. А утре пък ще посетя пак морето, за да думна още няколко строежчета. Самозабравихте се. На мен само това ми е останало като кеф след всички лайна, които съм видял – да си опъна палатката, да гледам морето, да гледам как си играят лунните лъчи по вълните. С децата да си запалим огън под звездите. Ама не, вие решихте и това да ми вземете. Не само, че ми взехте детството, взехте ми любовта, взехте ми и младостта, сега искате да ми вземете и последното…

- Не реви, бе. Знаеш ли колко съм ги слушал такива? Запази малко гордост… Като те гледам, дори не знаеш какво значи това. Чест, гордост, достойнство. Ти и твоите хора на друг принцип функционирате. Забравени думички са това за вас, сиви души такива. Нищо, сега дървото ще те научи на мъдрост. Едно запомни от мен за последно – свинщините никога не продължават вечно.

- Не ме пипай с тези кални пръсти! Какво се гърчиш? Това е положението. Да беше мислил преди. Спри да пищиш! Спри веднага! Сега за няколко декара бетон видя ли какво се случи? Струва ли си сега според теб, а? Лягай в дупката! Отвори сега устата. Специално съм ти донесъл шепа пясък от Иракли. Отваряй, казах! Харесва ли ти вкусът? Това е вкусът на лятото. Не можеш да ни го отнемеш.

Андрей Велков е роден през 1977 г. в София. Завършил е политология и маркетинг. Виден бохем и естествоизследовател. Автор e на романите „Български психар”, „Хрониките на Звеното” и „Няма закога“.

Още: