Смело сърце

23/11/2017

плант 660Единайстият солов албум на Робърт Плант (Robert Plant) Carry Fire придойде с титулната за диска пиеса, с която 69-годишният ветеран ни донесе огъня – с голи ръце и честно и смело сърце. При това с онзи неподражаем спокойно-елегантен (типично британски) артистизъм, постижим за малцина. Не само за хората на изкуството от неговото поколение. А изобщо.

Направи го с прекрасната е(сте)тика на едни уж отминали времена – контра на тоталния морален разпад към днешна дата. Дискът излезе три години след предишното самостоятелно приключение на митичния певец на Лед Цепелин (Led Zeppelin) Lullaby And… The Ceaseless Roar. Продуцент на новите 11 парчета, записани в студио „Топ Кет“ в Уилтшър, е самият Плант. Премиерата на Carry Fire се състоя на 13 октомври.

Между другото, през 2018-та се навършват 50 години от създаването на групата. Групата… Коя? Как коя? Лед Цепелин, разбира се. В Carry Fire отново участват музикантите от Дъ Сензейшънъл Спейс Шифтърс (The Sensational Space Shifters), а сред специалните гости са Криси Хайнд, фронтдама на ню уейв иконите Притендърс; челистът Реди Хаза и британският фолк певец и мултиинструменталист Сет Лейкман, чиито основни изразни средства – цигулката, тенор китарата, банджото и виолата, сочно гарнират звученето на целия диск, втори за каталога на Nonesuch/Warner Bros. Records.

Цепелин си е Цепелин – христоматийна класика! Сам по себе си техният фронтмен също е класика. Само че жива, но – вероятно странно за мнозина, е допуснал до името му да бъде изписано това на поредната му, очевидно стабилна банда Сензейшънъл Спейс Шифтърс, с която дебютира в предишния си проект. Е, през 2014-та уменията на останалите се свиха като мушама, погълната от пламъците на гениалността на легендарния рокаджия. Или пък тогава Плант смяташе, че още им е рано да споделя с тях лъвския пай от славата, май е все тая?

Около Пърси, както още е известен нашият човек, са Джъстин Адамс: дaйре, тарамбука, китари, бек вокал; Джон Багът: клавишни, тъпан, беквокал; Юлде Камара, Били Фулър: бас, барабани, контрабас; Дейв Смит: барабани и Лиъм „Скин“ Тайсън: банджо, китара и втори вокал. Впрочем, това са колорити, които по един или друг начин се появиха в някои от по-предишните индивидуални записи на златното гърло на блус-рока „Band Оf Joy“, „Dreamland“ и „Mighty Rearranger“. Това обаче само за статистиката.

По-съществено е, че музикантите, воглаве с Плант, с лекота са постигнали точно онази хармония между уникалните глас и китара, дори без стария черешово червен „Гибсън Лес Пол“ на Джими Пейдж, превърнал Лед Цепелин във феномен без аналогии.

плант 660-2„Всеки наоколо би се стопил в сянката на Литъл Джим“, слага ръка на сърцето Плант. Налага се обаче аз да отворя скоба след „брат ми Робърт“ по повод гиганта Литъл Джим. Това е артистичният псевдоним, с който Пейдж започва кариерата си на студиен китарист, записвайки партии за тавите на кого ли не, от Дъ Ху до Кинкс. Започват да му викат „Литъл Джим“, за да го разграничат от друг известен студиен музикант от средата на 60-те – покойния вече Биг Джим Съливън (Big Jim Sullivan), чиято струна подпиканти не един или два хита на Том Джоунс, Шърли Беси, Дъсти Спрингфийлд и така до… над 1000 популярни парчета. Литъл Джим е името, с което Пейдж става член на групата Ярдбърдс, където китарната звезда е Джеф Бек. „Бях си един слуга и нищо повече“, ще се оплаче той пред сп. „Ролинг Стоун“ години по-късно… Да затворя скобата, че Робърт може да поревне, дето отклонявам вниманието си от него.

А той – Пърси, динозавър, загубил в музиката възрастта си, все още е в превъзходна вокална форма. Този рок човек знае как да се развива в епохата на електрониката, наслагвайки акустика върху електроника и обратното – с присъщия си мистичен подход в блендата. Вече с двама китаристи, опитва ли се Плант да замести Джими Пейдж?

„О, не! Те са твърде различни и това им е най-ценното. Има толкова много начини да свириш на китара и да създаваш велики парчета… Джими, естествено, е маестро, на когото никой не може да подражава. Той се различава от всички останали поради природния си музикален интелект и остротата на рифовете. Ето затова трябваше да открия китаристи, които не само да имат собствен почерк, но и да могат да свирят традиционна музика. Моите приятели Трансглоубъл Ъндърграунд ми препоръчаха Джъстин Адамс, много сериозен музикант. Затова и се постарах гласът ми да звучи изискано, когато му звъннах по телефона да го поканя. После имах късмета да срещна Скин Тайсън от Каст – банда със съвсем друг стил (бритпоп по-точно – бел. авт.). И, да си призная, в началото бях скептично настроен към него. Но се справи великолепно, на неговите струни принадлежат тези неземни ефекти и уесткоуст трептения. Двамата са великолепни, точно защото са съвършено различни. Джъстин звучи все едно Хаулин Улф свири саундтрака на Дакар, докато Скин бродира фигурите си, вмествайки се някъде между Биг Брадър Енд Дъ Холдинг Къмпъни (формацията на Дженис Джоплин – бел. авт.) и Джордж Харисън“, обяснява Плант, изразявайки желание да потанцува с нас тази вечер.

Всъщност, именно съотношението ново и старо – съвременен поглед към корените, карат песните да звучат толкова притегателно и омайващо. Ярък пример за това е „Bluebirds Over Тhe Mountain“ – парче, реализирано от Ерсел Хики преди шест декади и преди 50 г. от Бийч Бойс, звучащо отвъд времето във версията на Плант.

Съставът, участващ в Carry Fire, обиколи света още преди да запише „Lullaby…“ в „Хелиъм Стюдиос“, Уилтшир, „Риъл Уърлд“, Бат и лондонското „Кънтино Руумс“. Имам усещането, че всяка мелодия, създадена от тях оттогава досега, ме прегръща персонално, че няма сила да се опре на тази мантра. Древна и класическа, но крайно мод(ер)на. Днес, толкова години след началото на пътя си (от състава Кроулинг Кинг Снейкс, в който бе заедно с покойния дръмър на цепелините Бонзо) и 37 подир края на вездесъщата английска формация, Планти намира Стрейндж Сенсейшън за особено важна общност.

„Това е празничен запис, силен, смел, малко нещо африкански, Trance среща Zep – казва вокалистът, който все още има – и раздава, ноти и думи. – Целият ми устрем като певец е черпил сили от братството. Извадих голям късмет да работя с Дъ Сензейшънъл Спейс Шифтърс“.

„Бях 13-годишен, когато ме упои музиката на мисисипската делта. Отидох да я чуя на място, а тя се стовари като огромен чук по главата ми. Години по-късно заминах за Мали, тъй като трябваше да участвам на фестивала „Ин Дъ Дезърт“. Открих нещо, което бях търсил цял живот – нещо леко, ефирно, волно, красиво. Нищо че това са мелодии на може би хиляда години. Свят, далеч от амбицията радиостанциите да те включват в плейлистите си. Вселена със свой собствен разказвач на приказки, своя собствена мечта… направо невероятно. Мир, пред който шансът да си продал 200 млн. копия от албумите на Лед Цепелин изглеждаше малко странен. Това, което видях и чух в пустинята, бе една огромна магия. Която се появи и за „Mighty Rearranger“. Музиката прииждаше от всички възможни точки на Изтока и Запада. Ние ги сблъскахме – южняшкия рокендрол с ритмите на Мали. Разбира се, това е много личен поглед за тяхното взаимодействие. Мароко-енд-рол (усмихва се)“.

„Шифтърите идват от вълнуващи среди в съвременната музика… Попитах се дали имам да кажа нещо. Съществува ли песен вътре в мен? В сърцето ми? Виждам живота и какво ми се случва. По пътя има очаквания, разочарования, щастие, въпроси и силни връзки. И сега съм способен да изразя чувствата си чрез мелодия, сила и транс; заедно в калейдоскоп от звук, цвят и приятелство“, довери ветеранът и обяви турне в Северна Америка през 2018-а, което ще започне в Роли, Северна Каролина, на 9 февруари, и ще мине (засега) през Ню Йорк, Бостън, Торонто, Чикаго и Лос Анджелис.

„Трябваха ми музиканти с въображение и стил, готови да експериментират, а не групари за поредния рок проект на Робърт Плант. Избирах ги според апетита им за моята промяна“, не спира с комплиментите Пърси. Да, за разлика от мнозина от своето поколение, с възрастта той не става по-лош, циничен и не се героизира излишно, обича творческите трудности и предизвикателства, отправени към какви ли не класици, лунатици и синоптици на вечното музикално време. Това е музикалната съдба, за която всеки титан трябва да се грижи.

„След като баща ми почина, именно тези момчета ми помогнаха да се излекувам по-лесно. Мислех си непрекъснато какво би ми казал татко. Най-вероятно щеше да попита: „Как е бизнесът, синко?“. А аз щях да му отговоря, че бизнесът върви удивително, само дето от 10 месеца не съм подхващал нищо. Точно тогава започнах да отскачам за кратко при бандата. Това бе истинска панацея. Наложи ми се обаче много да внимавам. Погледнах се право в очите. Не желая кариерата ми да приключи като пародия на моя досегашен успех. В „Tin Pan Valley“ например обяснявам това. Докато слушат албума, хората ще кажат – ето, Робърт Плант се завръща. Не мисля, че се движа напред, назад или встрани, че съм в центъра на някакъв цирк. Убеден съм обаче, че съществуват велики концерти и велики песни. А и публика – някъде, може би. Но дори и да я няма, е особено вълнуващо да живееш, въодушевен от нещо, в което откриваш смисъл. Затова и не мога да твърдя, че се завръщам в „оня смисъл“. Просто записахме няколко парчета. Без да са много шумни, те са истински“, признава вокалистът, използващ все същия заразен музикален език, който влиза обезкуражаващо честно под кожата на клетките.

Плант е певец и композитор, който не само умее да снима екстериора, подобно фотоас, но и да тълкува сънищата, оставяйки на слушателя предостатъчно храна за душата. След албуми като Carry Fire и Lullaby, лично аз съм способен да стана в полунощ и да говоря за музика сам със себе си с часове, като кръстосвам паралелно вселените между два века. В това отношение съм благопомазан, бидейки роден в предишния.

„Това е групов изказ на едно момче – смее се Робърт, – Big Boss Man, на едно момче, което не предполагаше, че има какво да каже. По-точно, не знаеше как да го направи. Затова албумът бе голяма изненада и за мен самия. Но ме пречисти. Защото е за онези частички и настроения, които чукаха по задната врата на подсъзнанието ми в очакванe да бъдат освободени. Изкарах месеци, стресиран от мисълта, че трябва да напиша текстове за парчета, които не възпяват морето и луната. Понякога обаче получаваш отделни видения или пък общ поглед, които ти изясняват картината. Е, аз черпих от тях с пълни шепи. Накратко казано, потанцувах из тъмнината. И беше върховно“.

„Няма достатъчно доктори, които да съживят подобна приказка“, пошегува се Плант, запитан от журналисти на пресконференцията на фестивала „Рокуейв“ за евентуалния реюниън на Лед Цепелин през 2009. „За мен тази епоха не е плюс, нито минус. Ама не мога да забравя, че именно аз изпях песните й… Поради тази причина спокойно се съсредоточих върху собствената си кариера“.

Така мисли момчето, което беше Лед Цепелин. Но със същата – страшна, сила е и царственият – дори заради многото мъдри бръчки, Робърт Антъни Плант – Пърси. Кавалер на Ордена на Британската империя. Глас, но и струна. Мит, но и реално настояще.

Вероятно най-невъзможната реалност.

 

Ивайло Кицов

от

публикувано на: 23/11/2017

Коментари 0

Коментари 0

БНР© 2018 Бинар. Всички права запазени.

Дуенде
  • Дуенде
  • Пънк и Джаз
  • Класика
  • БГ Естрада
  • Фолклор
В момента:
Следва: