Жени

Продавачката подава пакет скъпи цигари и го поглежда. Както се оглежда стока. Той прибира цигарите, усмихва се приветливо и излиза. Върви по улицата, а по гърба му лази погледът на продавачката.

Върви и мисли. Тя работи в този магазин, защото няма хубаво лице, пълничка е, и с голяма сигурност, комплексирана. Работата поглъща цялото ѝ време, после идват ежедневните баналности в къщи – да готви, чисти, да гледа телевизия. В малкия град времето тече по свои пътища, няма я скоростта на големият град. Заплащането на труда е мизерно – това знаеше от личен опит – колкото да се държи тялото, опънало жили преди да се разпадне. Малкият град влияе на емоциите на хората, често отрицателни, поради скуката и обречеността на уплашеното време. Вероятно мъжките погледи рядко се задържат на нея, а тя е жадна за ласки. Това го разбра веднага, след като влезе в магазина. После ѝ се усмихна.

Наблюдаваше лицето ѝ, което се променяше в синхрон с неговото. Той сбръчкваше вежди – тя се напрягаше; той кривеше уста или стискаше зъби – тя застиваше в уплаха и напрежението я превземаше. Не беше в настроение, затова бързо плати, усмихна се подправено и вече беше на свобода, където можеше да диша свободно, да пусне от дъха си това прокажно напрежение, което се излъчваше от нея. Лошото настроение е заразно, но му домъчня.

Седна в кафенето отсреща. Отвори цигарите и запуши. Гледаше разсеяно, по-скоро навътре. Имаше много въпроси, които го измъчваха. Отскоро беше без работа. Но трайно, както се очертаваше ситуацията. Погледна кутията с цигари. Все още пушеше скъпи и маркови цигари, но докога? Майната му! Докато беше в състояние да ги купува, разбира се. Докато беше здрав и можеше да се бори. За хляба, за отношението, за любовта.

По улицата се разхождат хора. Повечето се прибират от работа и бързат. Той не бързаше. Можеше да си загуби времето, без да дава признаци на отчаяние. Тези случайни минувачи имаха работа, той – не. Те бързаха да напазаруват по магазините и да се приберат вкъщи, където подреждаха масата и слагаха бутилка алкохол. Той пиеше късно следобедно кафе, после щеше да изпие още едно. Не бързаше. Една полуотворена и недопрочетена книга седеше вкъщи и го чакаше до нощната лампа.

Гледаше минувачите. Семейни двойки прекосяваха малкия площад пред кафенето. Мъжете изглеждаха някак свити в чехлена поза на зависими от нежния пол. Очите им излъчваха умора и измъченост, пълно отсъствие на решителност и примиреност с живота. Тази плахост на съвременния мъж го човъркаше отдавна. Търсеше корените й, причините за спада на мъжкото его. Съдейки по себе си – човек без семейство, без работа и на ръба на мизерията – семейните мъже трябваше да излъчват достолепие и достойнство. Но то отсъстваше от лицата. Имаше нещо изгубено в съвременния мъж.

Гледаше жените. Обратно на съпрузите си, в техните очи имаше нещо заплашително и лошо. Жени на средна възраст, каквото и да означава това, натежали на килограми от еднообразен и скучен живот. Познаваше някои от тях. Навремето подскачаха в дискотеките и изглеждаха други. Не е заради килограмите, а нещо в очите, по лицата. Сега бутаха съпрузите си да вървят до тях и бързаха към хранителните магазини, откъдето излизаха с пълни найлонови торби, натъпкани догоре, така натъпкани, че в тях нямаше въздух. След излизане от магазина торбите се връчваха на мъжете, които покорно ги поемаха, и семейството се отправяше към дома.

Имаше и жени, които пазаруваха сами. Сами мъкнеха големите найлонови торби, които, заедно с телата им, се клатушкаха в един ритъм. Познаваше тези жени. Те мъкнеха торби, защото мъжете им работеха на служба в общината или бяха учители. Достойни хора, свити и нерешителни, заради поклоните, които ежедневно трябваше да правят. Беше ги срам да разнасят разни найлонови торби.

Поръча второ кафе и продължи да пуши. Обожаваше кафенетата. Не нощните заведения, а кафенетата. От кафенетата най-лесно можеше да се усети ритъмът на времето, животът на града.

Беше почти преполовил кутията с цигари когато на съседната маса, с гръб към него, седна добре гримирана дама. Въшността ѝ веднага му направи впечатление. Застаряваща, но добре поддържана жена, със стегната фигура, която можеше да изкушава. Дамата си поръча уиски с лед. Пиеше бавно. Дългите й нокти показваха, че не работи в производството. Докато я изучаваше, тя го забеляза. Той побърза да отклони поглед. Нямаше време и не искаше да влиза в авантюри.

Дамата остана половин час, но той не ѝ обърна повече внимание. Когато си тръгна, погледна след нея и констатира, че има вкус да се облича добре, с евтини, но хубави дрехи. Беше на обувки с висок ток. Гледаше хубавите ѝ крака, докато тя се отдалечаваше и си помисли, че тази вечер вероятно тя щеше да вечеря сама и чашата с уиски, която изпи в кафенето, нямаше да бъде последната.

Отпи от кафето. Беше изстинало. Изпита задоволство. Вечерта настъпваше. Вдиша от вечерния въздух – прохладен и ефирен. Скоро щеше да се спусне тайнствената нощ, която променя облика на времето, гледната точка и други там подобни неща. Вечер всичко се обръща и тече наопаки.

Покрай кафенето започнаха да преминават млади жени, гримирани перфектно, с къси поли и чорапогащници. Идваше редът на нощните забавления и пълните нощни клубове. Някои жени пускаха по един поглед към него, но той седеше безучастен. Младите жени имаха подкрепата на родителите, още не бяха скъсали пъпната връв със семействата си, но вече можеха да избират и да разбиват мъжки сърца. Търсеха удоволствието, тръпката, греха, вълнуваха ги мъжете с пари, но в малкия град, това знаеше от опит, не бяха останали много такива. Добре гримирани, с млади и красиви тела, те бяха далеч от грижите на продавачките и шивачките, демонстрираха самочувствие на хищни животинки, които щом усетят жертва, бяха готови всичко. Младите мъже ги вълнуваха, ако имаха пари и скъпи коли. Търсеха страстта, бавната наслада, изненадата на една бърза връзка, която с идването на деня щеше да бъде забравена като ненужна подробност или вещ.

Пушеше една, последна цигара. Площадът пред кафенето взе да опустява. Две млади жени, хванати за ръце, с къси поли и дълги крака, минаха край него. Почти спряха. Беше платил сметката и тъкмо ставаше. Той им намигна с око и тръгна в обратната посока. У дома го чакаше книга, прочетена до половината.

Венелин Бараков е роден на 11.06.1974 г. в гр. Трявна. Завършил е Славейковата гимназия в родния си град и висше образование във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Работи като учител по история. Негови разкази и есета са публикувани във в-к „Тревненска седмица“, в-к “Литературен вестник”, алманасите “Ралица”(Трявна) и “Света гора”(В. Търново), ел. сп. Литернет и др. Автор е на две книги: “Етюди по човешкото”, изд. Литературен вестник, разкази, София, 2015 г. и “Глад за насъщното”, изд. Абагар, есета, В. Търново, 2016 г.

Още: